Лечение с жива и мъртва вода

„Ама че наивник — помислила си розата, — що за тип?“

— За красота — отвърнала гласно. Момчето не можело да разбере това. Знаело, че трябва да се пази, за да бъде опора за близките си, ако имат нужда от помощ. За живота си, за да го преживее така, че да не съжалява за нито една минута. За любовта, за да не се свие сърцето му в студена раковина. За приятелите, за да са уверени, че на света съществува вярност. Но за красота?… Розата се усмихнала едва-едва. Или е направила нещо друго, нали розите не могат да се усмихват.

— Не ми ли вярваш? — попитало момчето, като забелязало усмивката й. — Не те познавам.

— Затова пък аз те познавам — убедено заявило то.

— Тъй ли? — нацупила розата несъществуващите си устни. — И какво знаеш за мен? — Ти си красива, всички ти се любуват, но имаш бодли, затова мнозина се отдръпват от теб.

Розата грациозно поклатила листенца. — Няма да ти сторя зло — продължило момчето и внимателно протегнало ръка към цветето, — не се страхувай от мен. Но щом ръката му докоснала стъблото, момчето извикало и отдръпнало убодените си от безжалостните бодли пръсти. Потека кръв. — Защо го направи?

От очите на момчето близнали сълзи. Розата вдигнала рамене. — Просто така. Не те познавам. Момчето повече не я слушало, хукнало през храстите накъдето му видят очите, като размазвало по бузите сълзите от обидата. Но насред път спряло. „Защо бягам? Защо не я убедих, че не представлявам заплаха за нея? Ама че съм глунак!“ И момчето се върнало обратно.

Но не могло да намери своята роза. Та нали само преди минута беше тук… Тогава видяло един човек с кожени ръкавици. И с градинарски ножици. Той погледнал момчето с празен поглед, изплюл се и като се навел, вдигнал наръч рози и си тръгнал.