За Япония — като за Япония

Чувството за ненакърнима принадлежност към нацията в тези кървави бани, в които по време на Втората световна война се къпа Япония, обистриха ясно и завинаги нейното може би смътно, ала непогрешимо чувство за ненакърнимо националистичен хъс. Това чувство не се появи като кръстен знак на челото на японеца, то се скри, затрупа се в прилежност, трудолюбие и любезност, в неуморно съобразяване и интерес към онова, което е направил и прави светът, облече се в черно сако и бяла риза, цъфна в позлатен зъб и непроницаема усмивка. Него капитализмът по-нататък трябваше да го сложи в люлката на печалбата и интереса и да го превърне в мощна, в страшна производителна сила. И тази сила пак е обърната с погледа сн навътре към Япония — печалбата и интересът на капитала в Япония не бяха печалба и интерес на фирмите на отделните клонове или империи — те бяха и са преди всичко японски, а после — на „Мицуи“, на „Мицубиши“, на „Фуджицуфанук“.

Тази беше, така да се каже, основната стартова линия откъдето така силно се впуска във втората половина на нашия век Япония. Сега тя имаше да решава, или по-точно, да дореши един важен, изключително важен въпрос, какъвто беше — как да накара не само капиталиста, но и отделната личност, бедния, нисичкия, нерядко гладния, ако щете японец, да налапа въдицата на колективизма, да се откаже едва ли не от самия себе си — за ползата и благото на своята велика държава, на все още тъмните, все още скритите, но напиращи амбиции на японския капитал. Тази задача не е непосилна, щом можа Япония да я реши, ала тя не е и толкова проста, след като толкова други държави не можаха да я решат…