Фатален срок
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Фатален срок». Краткое содержание книги:
Книгата ни превежда отвъд границата между отиващия си XX и настъпващия XXI век, за да ни разкриe забележителните и все още неподозирани от мнозина възможности на новите технологии, на свръхскоростната информация и на „машините на времето“. Майкъл Крайтън отново се обръща към историята и отново поставя проблема за огромната отговорност на онзи, който съсредоточава в ръцете си небивала власт над човека и света, за неговия закономерен крах, ако не я притежава. Научно-техническата революция има няколко измерения, посочва писателят и едно от тях е това на морала. Без него нейните постижения са по-скоро заплаха, отколкото благо за човечеството.
Конят се носеше напред с тежък тропот. Марек отпусна копието.
— Крис! Здрасти!
Крис се завъртя и махна с ръка на младата ездачка. В този момент копието на Марек улучи мишената, кожената торба се завъртя и повали Крис по очи.
Докато Крис лежеше зашеметен, над него избухна звънък момичешки смях. Но ездачката веднага скочи от коня и му помогна да се изправи.
— О, Крис, извинявай, че се разсмях — каза тя с изискан британски акцент. — А и вината беше изцяло моя. Не биваше да те разсейвам.
— Нищо ми няма — каза той малко сърдито. Избърса калта от брадата си, погледна я и неволно се усмихна.
Красотата й винаги го поразяваше, но в този миг тя изглеждаше особено прелестна. Слънчевите лъчи огряваха изотзад русата й коса, тъй че сякаш цялото й лице сияеше, подчертавайки бездънните виолетови очи. През целия си живот не бе срещал по-красива жена от Софи Рийс-Хамптън. Нито пък по-умна, изискана и съблазнителна.
— О, Крис, Крис — каза тя, като плъзна по лицето му прохладни пръсти. — Наистина много съжалявам. Е, хайде. По-добре ли си?
Софи беше студентка от колежа „Челтънхам“; двайсетгодишна, с четири години по-млада от него. Селската къща, която наемаха за през лятото, беше собственост на баща й Хю Хамптън, известен лондонски адвокат. Софи бе отседнала наблизо с приятели. Един ден тя дойде да вземе нещо от кабинета на баща си. Крис я видя и почти незабавно се блъсна в едно дърво.
И това произшествие сякаш зададе тон в отношенията ни, печално помисли той.
— Поласкана съм, че оказвам такова влияние върху теб, Крис — каза Софи. — Но се тревожа за твоята безопасност. — Тя се изкиска и лекичко го целуна по бузата. — Днес те търсих по телефона.
— Знам, но бях много зает. Имахме криза.
— Криза ли? Какво представляват кризите в археологията?
— О, нали знаеш. Неприятности със спонсорите.
— А, да. Онази тайфа от Ай Ти Си в Ню Мексико. — Последните две думи прозвучаха тъй, сякаш говореше за най-затънтеното място в света. — Знаеш ли, че те искаха да купят фермата на баща ми?
— Така ли?
— Казаха, че вместо да я наемат за сума ти години, било по-добре да я купят. Естествено, баща ми отказа.
— Естествено. — Крис се усмихна. — Искаш ли да вечеряме заедно?
— О, Крис, тази вечер не мога. Но може да пояздим утре. Нали?
— Разбира се.
— Сутринта в десет?
— Добре — каза той. — До утре в десет.
— Нали не ти прекъсвам работата?
— Знаеш, че я прекъсваш.
— Тогава да го отложим за някой друг ден.
— Не, не — бързо възрази той. — Утре в десет.
— Дадено — отвърна тя с ослепителна усмивка.
Всъщност Софи Хамптън изглеждаше едва ли не нереална със своята прекалено съвършена фигура и прекалено чаровна усмивка. Марек съвсем съзнателно се държеше настрани от нея.
Крис обаче бе като омагьосан.
След като тя се отдалечи, Марек отново се впусна в атака. Този път Крис успя да отскочи от въртящия се квинтен. На връщане Марек подхвърли:
— Водят те за носа, приятелю.
— Може би — отвърна Крис.
Откровено казано, изобщо не го интересуваше.
Следващият ден завари Марек да помага на Рик Чанг по разкопаването на катакомбите в манастира. Дълбаеха тук вече от няколко седмици. А работата вървеше бавно, защото непрестанно намираха човешки останки. Щом се натъкнеха на кости, изоставяха лопатите и продължаваха разчистването с шпакли и четки.
Рик Чанг беше антропологът на екипа. Той умееше да работи с човешки останки; с един поглед върху нищожно парченце кост можеше да определи произхода му — от лявата или дясната китка, от мъж или жена, от дете или възрастен, древно или съвременно.
Но човешките останки, които намираха тук, ги озадачаваха. Първо, всички бяха мъжки; по част от костите имаше белези от бойни рани. Няколко черепа бяха пробити от стрели. Именно така загиваха повечето войници през четиринайсети век — от стрели. Но нито един известен документ не споменаваше за сражение в манастира. Или поне те не знаеха за такъв.
Тъкмо бяха открили нещо, което приличаше на парче от ръждясал шлем, когато клетъчният телефон на Марек иззвъня. Обаждаше се професорът.
— Как е? — попита Марек.
— Засега добре.
— Срещна ли се с Донигър?
— Да. Днес следобед.
— И какво?
— Все още не знам.
— Още ли настояват за реконструкция?
— Не съм сигурен. Тук нещата не са такива, каквито очаквах. Професорът говореше някак уклончиво и разтревожено.
— Какво има?
— Не мога да го обсъждам по телефона — каза професорът. Но исках да ти съобщя, че през следващите дванайсет часа няма да се обаждам. А може би и в близките двайсет и четири часа.