Да пробудиш драконче…

„Ти не си човек!“

Да, змейско чедо съм. Моля те, помогни ми. Сам не мога си измъкна крилото, защото някога вещер изсякъл е името на Великия Бог връз скалата и само човек може я помести.

Напрегнал сили Керан, опрял рамо в канарата. Задъхал се, ала нищо не сторил.

А ти сещай се за Ромеите, които те ослепиха, за хубавата Ануши, чието лице никога няма да зърнеш — рекло изведнъж змейчето.

Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала. Ярост кипнала в душата на злочестия юнак, зашарил той с ръка, напипал боздугана, грабнал го и със страшен вик натрошил камъка на дребен чакъл — с един замах.

Сякаш нещо тежко и задушаващо излязло от гордото сърце на слепия багатур. Усетил той ведрина и покой. АН УАКХ.

„Лети, змей-драконче — рекъл той. — Какъв хитрец си само!“

Няма ли да искаш нещо за добрината си?

„Нима можеш да ми върнеш очите…“

Змеят мълчал, мълчал, па казал накрая:

Наистина не мога. Малък съм още, ала и някой от единайсетте ми братя да беше тук, гореното с жежко желязо не можем излекуваме. Всички други твои рани до три дни ще преминат, тогава няма вече лицето ти да е грозно и пак ще свириш на гайда и булгарина както преди.

„Ами очите? Нима нивга не ще да видя милата си?!“

Ще я виждаш с горещи целувки и нежни милувки, бат-юнако. Насред шумен битол като никой друг ще чуваш гласа на обичаната си и сърцето й ще усещаш. По дъха на тялото й като на сладка ябълка преди всеки зрящ ще разбираш къде е твоята изгора. И само в гнева си ще можеш да виждаш, ала само който е враг… а с него знаеш що да сториш.