Времената се менят

— Машина на времето.

— Точно така. И се връщаха в Рим по времето на Нерон или в Англия при крал Артур.

— Забележително.

— По-скоро адски интересно. Но това е само рисувано филмче, Джей Ти. Не бива да му вярваш сто процента.

В усмивката му се появи нещо загадъчно.

— А ти вярваш само на това, което си видяла с очите си, нали?

— Не. — Тя взе поставка за горещи съдове и я пъхна под тигана с пуканките. — Мисля, че не. — След това се засмя и изсипа пуканките в дълбока купа. — А може и така да е. По принцип съм реалистка. Трябва да има поне един реалист в семейството.

— Ала дори един реалист трябва да допуска съществуването на различни възможности.

— Сигурно си прав. — Съни загреба шепа пуканки и реши да си пофантазира. — Добре. Хайде да си представим, че се намираме в машината на господин Пийбоди и Шърман. Ти къде би отишъл? Или по-точно в кое време? Ако наистина ти се предостави такава възможност.

Погледна я как седи пред огъня със смеещи се очи.

— Възможностите са неограничени. А ти?

— Чудя се. — Размаха бирата. — Либи веднага щеше да назове поне десетина места в миналото. Например, при аптеките, инките или майте. Татко вероятно щеше да предпочете Тумстоун или Додж Сити. А мама, о, тя сигурно щеше да тръгне с него, за да го държи под око.

Той също си взе пуканки.

— Попитах, ги къде би искала да отидеш.

— В бъдещето. Искам да видя какво ни очаква в бъдеще. — Джейкъб нищо не каза, само се загледа в огъня. — След сто или двеста години. В края на краищата, от историческите книги винаги можеш придобиеш известна представа за миналото. Докато за бъдещето… Много по-вълнуващо е да видиш какво е постигнало човечеството. — Тази мисъл искрено я разсмя. — Наистина ли ти плащат, за да се занимаваш с подобни неща? Не е ли по-разумно да откриеш начин да се прекоси Манхатън за четиридесет минути в пиковите часове?

— Сам избрах тази тема.

— Сигурно е много интересно. — Съни се бе успокоила и искрено се наслаждаваше на компанията му. — А аз прекарах по-голямата част от живота си в колебания с какво искам да се занимавам. Отвратителна съм — призна с въздишка. — Не обичам да спазвам правила и да се подчинявам на началството. С всички непрекъснато споря, създавам напрежение на работното място. С една дума — ни се водя, ни се карам.

— Ами?

Този път не се засегна от многозначителната му усмивка.

— Така е. И все пак най-често съм права. А хората не обичат да си признават грешките. Понякога съжалявам, че не съм по-гъвкава…

— Защо? Светът е пълен с хора, които нямат собствено мнение.

— И които определено са по-щастливи от мен — въздъхна тя. — Срам ме е, но наистина мразя да правя компромиси. Ала и ти не обичаш да грешиш, нали?

— Да, затова внимавам какво приказвам.

Съни се засмя и се изтегна по корем на килимчето.

— Май започвам да те харесвам. През нощта трябва да поддържаме огъня, ако не искаме да замръзнем. Ще спим на смени. — Прозя се и отпусна глава на ръцете си. — Събуди ме след час-два да поема дежурството.