Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))». Краткое содержание книги:
— Някой би казал, че се опитваш да ме изплашиш!
— А други ще кажат, че това е невъзможно. Знам всичко за теб, Клавдия. Августата те нарича нейно „мишле“, въпреки че това мишле има, както подозирам, много остри зъбки и нокти на лапите.
Гай Тулий пристъпи на светло. Клавдия го беше виждала и преди, макар и само отдалеч; тя позна изпитото тясно лице и одухотворените очи. Гай беше професионален войник, приятел по чашка на императора, мъж, на когото той безусловно вярваше. Сега той се поклони, остави меча на земята и седна до нея край басейна. Клавдия не помръдна и наблюдаваше как загледаният във водата войник набраздява повърхността й с пръсти и прогонва в другия ъгъл шараните.
— Много пих — въздъхна той и отръска капките от пръстите си. — Императорска вечеря или не, но човек трябва да изпълнява задълженията си и да проверява стражите. Знам, че си пристигнала съвсем наскоро, срещнах Тимотей. Този човек се щура наоколо като подплашена патица, но има добро сърце.
— Нося ти поздрави — поде Клавдия. — Гладиаторът Спицерий каза да не се фукаш, защото помни как сте търчали с голи задничета…
— Беше толкова отдавна! — продума с копнеж Гай — И толкова много неща се случиха оттогава… — Той посочи лотосовия цвят — Аз служих в Египет. Посетих храмовете в Мемфис, Карнак и Луксор. Лотосът винаги ме е очаровал. Има го изрязан навсякъде, той символизира толкова много неща. — Наведе се по-близо, очите му се смееха. — От него — прошепна той — извличат най-уханните аромати, кифие. Казват, че Клеопатра се е къпела с него.
— Мислех, че е използвала магарешко мляко.
Гай направи гримаса:
— Не звучи толкова нежно — отстъпи той. После сви рамене — Както и да е, след десет години навсякъде ще има християнски символи. Всичко се променя.
— А ти им се противопоставяш, така ли?
— Не ме е грижа, Клавдия. Аз съм войник. Изпълнявам задълженията си към бога на слънцето Митра и се сражавам с враговете на империята.
— Тимотей ми каза, че ти си открил трупа на Дионисий?
— Да, разпънат като кожа за щавене. Понякога е трудно да повярваш колко много кръв се съдържа в човешкото тяло.
— Подозираш ли някого?
— Може би едноверците му — Гай се загледа в небето. — Или някой от приятелите му — Сетне прошепна: — Излъгах те. Не съм тук само заради задълженията си на страж. Всъщност търсех теб. Донесох ти това.
Той бръкна в гънките на туниката си, извади оттам малък свитък и го подаде на Клавдия.
— Накарах да занесат трупа на Дионисий в „Печалният Дом“ — обясни войникът — Това е просто един тухлен заслон с покрив от керемиди. Там полагат мъртъвците. После отидох в стаята на Дионисий. Мислех, че мотивът за убийството може да е грабеж, но стаята не беше побутната, макар и не много чиста — Дионисий в края на краищата бе философ. Там имаше малко книги и няколко ръкописа. Разрових ги и намерих това — Гай леко се усмихна. — Знам, че работиш за императрицата — той потупа Клавдия по рамото и стана. — Прочети го. Не съм сигурен дали е чернова или оригинал. Взе меча си и тръгна.
— Гай! Може ли да те наричам Гай?
— Разбира се! — усмихна се той и се обърна.
— Видя ли нещо около трупа, някакво свидетелство, което да сочи възможния убиец?
Той поклати отрицателно глава.
— А свещеният меч? Гай се усмихна:
— Спях дълбоко, когато е бил откраднат, но как, защо и от кого?
Канеше се да каже още нещо, когато във въздуха се разнесе висок вик, последван от остри тръбни звуци и дрънкането на цимбали, сякаш бе подаден сигнал за тревога.
Глава четвърта
O temporal! O Mores!
О, времена! О, нрави!