Гибелен грях
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гибелен грях». Краткое содержание книги:
Коварство и измяна преследват сър Хю и помощниците му на всяка крачка, а кръвожадният убиец прикрива умело следите си. Единственият свидетел на едно от убийствата е луд просяк, а единствената улика, с която разполага сър Хю, са загадъчните предсмъртни думи на лейди Съмървил: „Расото не прави монаха“…
— За всеки катинар — обясни Адам Уорфийлд — има два ключа. Единият се пази от краля, а другият — от кмета.
Посочи ключалката.
— Ключалката също е запечатана.
Корбет се приведе и се вгледа в големия кръгъл печат от яркочервен восък, поставен от канцлера. Огледа го много внимателно.
— Не е счупен — каза. — А какво става, когато кралят пожелае да влезе?
— И аз се питах същото — намеси се Кейд. — Лордовете, натоварени с делата на хазната са го измислили много просто: вратата може да се отваря само в присъствието на краля. Досега е имал достатъчно сребро и злато, ако се нуждае от още ще разтопи резерва, който все още се пази в Тауър.
Кейд се намръщи.
— Мирът с Франция — допълни той — е причината кралят да не прибягва до хазната си.
Корбет кимна. Изглежда нямаше опасност за хазната и казаното от Кейд му напомни как из двора се носеше мълвата за хвалбите на ковчежниците, че до този момент на краля не му се е налагало да топи сребърни чаши, за да плаща на войската си.
Корбет потропа на вратата.
— Има ли стъпала зад вратата?
Адам Уорфийлд въздъхна отчаяно.
— Да, и са изпотрошени. Онзи, който опита да разбие вратата, бързо ще бъде хванат. Не казахте ли, че искате да се срещнете с жените от ордена „Сестрите на света Марта“?
И без да дочака отговор, пазителят на светата утвар и брат Ричард ги поведоха навън от абатството към манастирската обител. Квадратният вътрешен двор беше заобиколен от колонада, средата му представляваше зелен остров от тучна трева с бликащ фонтан, около който чуруликаха и прехвърчаха птици. Минаха през малка врата, спуснаха се по още ходници и влязоха в залата на катедралния съвет.
Корбет долови приглушени гласове, които стихнаха, щом прекрачиха прага. Примижа на влизане. Макар прозорците да бяха отворени, залата беше мрачна. В сенчестите ниши проблясваха свещи. Около дълга дъбова маса бяха насядали група жени. Щом спряха да говорят и се обърнаха към тях, Корбет усети тъгата, която цареше. В началото трудно ги различаваше, едва ги виждаше на слабата светлина и се завзира в тях по-старателно: всичките бяха покрити с тъмносини воали, прикрепени със златни ширити. Роклите и ризите им бяха в различни цветове, но отгоре носеха къси наметки в тон с воалите. Съсредоточи вниманието си върху облеклото им и различи образа на Христос и на жена, коленичила до него, вероятно света Марта. Зърна голи глезени под масата и осъзна, че тези дами, макар и от висшата аристокрация, също като много от благородните вдовици, следват монашеския правилник в духовния си път. Като си даваше сметка, че собствените му ботуши глухо тропат по покрития с дъски под, Корбет поведе другите през залата, въпреки че забеляза как Кейд и монасите се дърпат, сякаш искат да се скрият.
— Винаги ли ходят така облечени? — прошепна Ранулф.
— Едва ли — промърмори Корбет. — Само когато се срещат.
— Защо шепнеш? Какво търсиш тук?
Възрастна, белокоса дама, седнала начело на масата, се изправи и сложи шепа на ухото си. Отново се провикна към тях и високата дама от дясната й страна повтори въпроса.
— Господа, това е събрание на нашето сестринство. Не почукахте, нито поискахте позволение да влезете.
— Милейди — отвърна Корбет, — тук сме по нареждане на краля.
Останалата част от седящите дами зашушукаха помежду си, но възрастната дама начело на масата плесна с ръце за тишина, а високата жена от дясната й страна се изправи и с плавна походка тръгна към тях да ги посрещне. Корбет хвърли бърз поглед на дамите около масата и преброи, че са седемнайсет.
— Аз съм лейди Катрин Фицуорън — заяви високата жена. — Нашата игуменка, лейди Имелда де Лейси, ви зададе въпрос. Вие кои сте?
Корбет впери поглед в нея и забеляза измъкналата се изпод монашеската шапчица сива коса, макар жената да беше все още млада: кожата по лицето й беше гладка и без бръчки, високите й скули подчертаваха гълъбовосивите й очи, но присвитите й като на стара мома устни правеха изражението й кисело. Корбет не изгуби самообладание, беше привикнал на властните маниери на придворните и знаеше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.