Тигрицата на океана
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тигрицата на океана». Краткое содержание книги:
Взривът я отхвърли назад. Но мисълта за детето не я остави да изгуби съзнание. Окървавена, полусляпа, тя припълзя до него. Да помогне. То лежеше безчувствено на тротоара. От разкъсаното му бедро плискаше на талази кръвта. Тя опита да я притисне с ръка. Уви! Не помогна. В болницата предложи своята кръв. И още при преливането изгуби съзнание.
Когато се свести, разбра всичко. Не бе успяла да помогне. Изгубила бе и него. Изчезнало бе единственото, заради което живееше, единствената нишка, която я свързваше с този свят. Изгубила смисъла, за нея цялата вселена се бе превърнала в нищо, празна като космичната бездна?
Нищо? Нищо?
И когато вече премисляше кое да избере — да скочи пред влака или да си пререже вените, — срещна Циклопа. Прие предложението му. Не намери смелост да свърши отведнъж, да сложи отведнъж край на всичко?
Така, унесена, замаяна от кошмарния спомен, не усети приближаването на косатката. Когато я видя, беше много късно. С лек тласък Хекуба повдигна глава над водата и я захапа за ръцете, после се дръпна с нея, увличайки я със себе си.
Циклопа видя само това — как огромната хищница с неподозирана за досегашното й състояние пъргавина свали Ева във водата. А тя е опасен звяр, слушал бе толкова страхотии за нейната кръвожадност. И коварство. За ненаситната й лакомия. В стомаха на една косатка намерили погълнати цели тринадесет делфина и четиринадесет тюлена. Тигърът на океана!
Без да размисля, той скочи подире й във водата, опитващ се да я догони. В тясното заливче тя нямаше къде да бяга.
Когато я настигна, косатката се извърна насреща му. Такава грамада! Като кошмар! А устата й празна. Тази огромна уста, осеяна с остри зъби, зад която не се виждаха очите й, не се виждаше нищо. Само уста и зъби! А Ева?
Челюстите й щракнаха пред лицето му, после главата й го избута назад. Леко наистина, но непреодолимо, като настъпваща скала, скала от полиран чер и бял мрамор.
Циклопа се обърна към брега, където се суетяха объркани помощниците му.
— Бързо! — извика той. — Харпунът ми!
И зърна окото й. Тъй малко, незабележимо на гигантското тяло, не по-голямо от човешкото око. И тъй изразително като човешкото. Без ярост, без злоба. Само тиха, кротка решимост.
Един вече бе насочил донесената пушка в главата на Хекуба.
Тогава Ева се провикна:
— Не стреляй! Не стреляй!
Циклопа я видя. Жива и здрава. Върху гърба на косатката. Седнала пред извишаващата се над главата й „коса“, високия гръбен плавник на голямото животно, тъй малка и крехка, като алабастрова статуетка, поставена върху обливана от вълните базалтова канара.
— Не я убивайте! — изкрещя повторно тя. — Не виждате ли, че играе с мен?
Навярно си играеше, но как можеше да се проумее играта на такова чудовище, как да се различи от свирепостта му?
Хекуба плуваше в кръг из тясната лагуна, като от време на време се потопяваше изцяло, после се гмурваше под Ева и отново я понасяше на гръб.
И пръхтеше, видимо доволна.
Малката й ездачка също се бе променила. За пръв път Циклопа я виждаше такава — ободрена, с усмивка върху устните, радостно възбудена. Не както преди това — безчувствена, като замръзнала маска. Пляскаше я с длани по огромния гръб и й говореше нещо, което не можеше да се чуе от плисъка на водата.
А Хекуба направо лудуваше. Все по-бързо и по-бързо. Тя се изтегли в единия ъгъл на залива, засили се и подскочи във въздуха на три метра над повърхността. Ева успя да се задържи върху гърба й и при тоя скок, като не преставаше да вика:
— Както в Калифорнийския океанариум. Гледайте!
И се изправи пред „косата“, на височина колкото нея.
Какви ли лудории не измисляше — не Ева, а Хекуба?
Накрая като че ли й омръзна. Гмурна се към дъното и остана там. Ева заплува към брега. Но не доплува. Косатката я превари. Изскочи пред нея, захапа крака й и я отмъкна в дълбокото.
Циклопа хвана донесения харпун, готов отново да скочи. Да сложи най-сетне край на тази „косаткина“ игра.
— Хайде, излизайте вече! — заповяда той разгневен.
Ева отвърна:
— Не ме пуска.
И се закашля. Още не бе оздравяла. Хекуба тозчас спря играта, издигна я на гърба си и я държа така, докато се изкашля добре. Тогава Ева извика:
— Не ми е причинила никаква болка! Тя е тъй снизходителна към мен. Сякаш съзнава колко съм по-слаба от нея.
Опита да притича по тялото й, но се подхлъзна и цамбурна във водата. Косатката тозчас я вдигна на главата си.