Може би сън
- Автор: Паркър Робърт Б.
- Серия: the big sleep #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Може би сън». Краткое содержание книги:
Паркър е роден през 1932 г. Той е доктор на философските науки в Бостънския университет. Професор е по английски език в Североизточния университет, Масачузетс, САЩ. Чете лекции по американска литература и е написал няколко учебника, един от които е „Личната отговорност към литературата“.
Издал е множество романи с главен герой частния бостънски детектив Спенсър. Сред тях са най-продаваните трилъри: „Белият орел“, „Звезден прах“ и „Партньори в играта“. „Белият орел“ е бил девет седмици в листата на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.
Робърт Паркър живее в Бостън с жена си Джоан.
— Какво, омръзна ти да пиеш сама ли?
— Омръзна ми да се наливам безуспешно. От няколко часа се опитвам да се напия.
— Май момчета с подковани обувки са ти изпотъпкали килима, а?
Вивиан кимна и отпи яка глътка. По цвета на течността се досетих, че содата е твърде малко. Тя люшна глава.
— Господи, Марлоу, онази жена…
— Да.
— Ти видя ли я?
— Да.
— Кармен… — Тя замълча, взе си цигара от лакираната кутия до нея, захапа я и леко се наведе към мен. Поднесох й запалената клечка и после я пуснах в сребърния пепелник.
— Какво Кармен? — попитах.
— Жената е имала телефонния й номер.
— Или пък твоя.
— Не си давам телефона на хора, дето биха го записали на кибрит. Сигурно е Кармен.
— Някакви предположения?
Вивиан поклати глава, отново отпи, напълни дробовете си с дим от цигарата и бавно го издуха. Помълчахме известно време. Вивиан изпи чашата до дъно и ми я подаде. Налях й нова доза.
— Повече уиски, моля — рече тя. — На всяка цена трябва да се напия.
Подадох й чашата и повъртях своята в ръце, додето заговори.
— Нали не мислиш… — Тя млъкна, загледана в питието си, преди да го излее в гърлото си. След малко направи нов опит. — Нали не мислиш, че Кармен… може да е…
— Може да е убила жената ли?
— Или пък да е помогнала някому. Въпросът увисна между нас в крещящата тишина.
— Ти най-добре я познаваш — обадих се аз. — Способна ли е на това?
Вивиан сви рамене. Лицето й бе неестествено изопнато, а бръчките около устата сякаш се бяха врязали още по-дълбоко в бледата й кожа. Спомних си как веднъж заварих Кармен в леглото си съвсем гола и как я изгоних.
Устата й се разтвори леко и между зъбите се процеди слаб съскащ звук. Тя не ми отговори. Отидох в кухничката, извадих шотландско уиски и газирана вода и приготвих питиетата. Нямах нищо наистина ободряващо като, да речем, нитроглицерин или дестилирано дихание на тигър. Когато се върнах, видях, че не е помръднала. Съскането бе спряло. Очите й отново бяха безжизнени. Устните започнаха да се изкривяват в усмивка. После тя внезапно седна, отметна завивките и протегна ръка.
— Дай.
— Първо се облечи. Нищо няма да ти дам, додето не се облечеш.
Сложих двете чаши на масичката за карти, седнах и запалих нова цигара.
— Хайде. Няма да те гледам.
Извърнах глава. В следващия миг отново долових съскат, остро и неочаквано. Толкова се стреснах, че отново я погледнах. Седеше си гола, подпряла се на ръце, с полуотворена уста, а лицето й пребеляло като оглозган кокал. Имаше нещо в безизразните й очи, нещо, което не бях виждал в очите на друга жена…
Накрая си тръгна, но никога не забрави, че съм я отблъснал.
— Виждал си я — обади се Вивиан. — Не е съвсем наред. Може да си е доставяла екзотични напитки, да ги е смесвала в очакване да падне голям смях…
Вивиан не довърши.
— Да? — подканих я аз.
— А на следващия ден да не помни нищо. И двамата замълчахме.
— Знам ли — рекох. — Трудна работа е малко момиче само да се справи с такава тежка задача.
Нищо чудно обаче да е присъствала. Кой да ти каже.
— Трябва да я откриеш, Марлоу.
— Тъй ли? Ами ако някой вземе да ме подсети, може и да успея.
— Какво да те подсети?
— Къде да я търся. Как се озова при Бонсентир. Каква е връзката с Рандолф Симпсън. Защо ме държеше настрани от цялата работа под предлог, че Еди Марс ще се погрижи за всичко. И какво, по дяволите, търсиш при Еди Марс. Това ми кажи.
Цяла минута тя ме фиксира с гневен поглед, сетне лицето й затрепери и тя се разплака.
— Прегърни ме, Марлоу, дяволите да те вземат. Просто ме прегърни.
Седнах на кушетката до нея и я притеглих към себе си. Тя се притисна към мен и хълцайки, зарови лице на гърдите ми. Тялото й се тресеше, сякаш всяко ридание се изтръгваше против волята й. След около пет минути, които ми се видяха кратки почти като Трийсетгодишната война, тя започна да се успокоява. Хлипаше все по-рядко и постепенно притихна. Все така притискаше лице към гърдите ми, без да отпуска ръце. Накрая изви глава и ме целуна. Този път не се преструваше. Отвърнах на целувката й.
Без да отделя устни от моите, тя прошепна:
— Да, да…
Не се чух да казвам „не“.
Когато всичко свърши, останали без дъх, се отпуснахме на тясната кушетка, твърде недостатъчна за двама души, единият от които близо деветдесеткилограмов.
— Питам се понякога — промълви Вивиан — защо точно аз. Защо точно аз трябва да се грижа за това извратено дете.