Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Съжалявам — каза тя и бързо си затвори устата, преди да се усмихне отново. Този път зъбите й бяха като на директорката на началното училище. Реймънд погледна краката й. Носеше и обувките на директорката. Той бързо стана.
— Това пак е номер — викна Реймънд и сърцето му се сви. — Ти всъщност не изглеждаш така, нали?
— Ужасно съжалявам. Само се опитвах да те ободря.
Реймънд втренчи поглед в космическото пространство.
— Аз наистина съм тук, нали? Това изобщо не е сън.
Зефир поклати красивата си глава. Направи го точно като библиотекарката госпожа Конън. Когато ходеше в библиотеката, Реймънд винаги й задаваше много въпроси. Обичаше да гледа как се движи шията й, когато поклаща глава.
— Я престани! — викна той. — Не е честно.
— Съжалявам — каза Зефир. — Не можах да се сдържа.
— Ами този костюм? — Реймънд стисна костюма на Джорджо Армани за ревера. Не беше никак приятно да загуби любимата си, но трябваше ли да се прости и с костюма?
— Той си остава за теб. Можеш да го задържиш. Наистина ти отива.
Реймънд опипа плата. Беше чудесен. Точно такъв си го беше представял. Но колко дълго щеше да остане негов?
— Колко време мога да го задържа? — попита той.
— Колкото си поискаш. Докато ти харесва да го носиш.
— Благодаря ти. Много ти благодаря. А ти как изглеждаш в действителност, Зефир?
Тя отметна назад косата си. Беше гъста и кестенява. Много хубава коса. Приличаше на косата на Саймъновата приятелка Лайза. Реймънд никога преди не си беше давал сметка колко много харесва косата на Лайза.
— А сега ще дойдеш ли да се запознаеш с професора? — попита Зефир.
— Кой е той?
— Професор Мерлин. Това донякъде е неговият кораб. Ти падна през брезентовия му покрив, след като срути неговата много скъпа реклама.
— А, онова ли. Значи наистина съм го направил?
— Боя се, че да. Но съм сигурна, че ще можеш да компенсираш щетите. Професорът те очаква за вечеря.
— За вечеря? — Краката на Реймънд в добре скроените панталони се разтрепериха. — А, не отново. Не за вечеря.
Реймънд се огледа наоколо, като търсеше накъде може да побегне. Ако всичко това не беше само кошмарен сън, а действителност, тогава Зефир сигурно беше сестра близначка на господин Хамелеон, шефа на разпродажбата.
— Не се приближавай! — Реймънд вдигна юмруци. — Няма да стана ничия вечеря.
— О, ужасно съжалявам. — Зефир вдигна ръце. Бяха ръцете на Пат, вестникарката. — Нямах предвид ти да си вечерята, а ти да вечеряш. Никой не се кани да те изяде, Реймънд. Тук си в абсолютна безопасност.
— Значи под всичките ти маски ти не си венерианка, така ли?
— Венерианка ли? Разбира се, че не съм.
— И не ядеш хора?
— Реймънд, ако наистина искахме да те изядем, мислиш ли, че щяхме да си правим целия този труд да те оправяме след падането ти и да създаваме копие на стаята ти, за да се почувстваш по-удобно, когато се събудиш?
— Предполагам, че не, но…
— Никакво „но“, Реймънд. Просто не бихме го правили. Така. Сигурна съм, че си много гладен. Така че защо не дойдеш с мен да вечеряш с професора, а той ще ти обясни всичко.
— Ами… — Реймънд се поколеба, после сви рамене и накрая кимна в знак на съгласие. Той наистина нямаше накъде да бяга. А и макар да знаеше, че Зефир не е нищо друго освен една великолепна илюзия, измъкната от гънките на подсъзнанието му, това не я правеше по-малко привлекателна за гледане. При това съвсем не беше изключено тя да започне да си върти задника, когато върви — точно като Шейла, която работи в магазина за земеделски сечива.
Той я последва във вътрешността на кораба.
Тя наистина си въртеше задника точно по този начин.
— Само още нещо — запита Реймънд. — Този професор Мерлин да не е случайно от Венера?
Зефир отметна отново коси и му се усмихна.
— Разбира се, че не е. Професор Мерлин е от планетата Земя.
7
Саймън се втренчи в мъжа в сиво, застанал на прага му.
Онзи също се бе втренчил в него през сивите стъкла на очилата.
За миг се възцари тишина. От вида, познат като „пауза, наситена с напрежение“.
Саймън прехапа устна. Това не би трябвало да се случва! Или поне още не.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той, като се стараеше, доколкото бе възможно, гласът му да не трепери.
Мъжът в сиво пусна една крива усмивка.
— Това тепърва ще се разбере.
— Вие от сектата „Свидетели на Йехова“ ли бяхте? Мисля, че веднъж си купих брошура от вас.
— Не, не съм от „Свидетелите на Йехова“. — Усмивката на мъжа в сиво стана зловеща. — По-скоро съм от „Отмъстителите на Йехова“.
— Мисля, че вече си дадох лептата. Довиждане. — Саймън понечи да затвори вратата, но сивият мъж я подпря с крак.