Ангелско сърце
- Автор: Хьортсбърг Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Чучукова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангелско сърце». Краткое содержание книги:
— Тук по-спокойно ще си поговорим — заяви Стърн, докато колегата му затваряше след себе си вратата.
— Както желаете.
Седнах зад бюрото и извадих една бутилка канадско уиски и коледните си пури.
— Само това мога да ви предложа, господа. До умивалника има картонени чаши.
— Никога не пия по време на работа — заяви Стърн и награби няколко пури.
— За мен обаче е обедна почивка — казах аз, отивайки с бутилката към умивалника. Взех картонена чаша, напълних я до половината с уиски, добавих един пръст вода и казах: — За ваше здраве.
Стърн прибра пурите във вътрешния си джоб.
— Къде бяхте вчера предобед към единайсет часа?
— В къщи. Спях.
— Блага работа е това да си частник — изръмжа той с крайчеца на устните към Деймос. Сержантът отвърна с нещо като мучене. — Е как така спите бе, Анджел, когато хората работят?
— И аз работих до късно предната вечер.
— Къде по-точно?
— В Харлем. Защо ме разпитвате, лейтенанте.
Стърн извади от джоба си някакво картонче и ми го показа.
— Знаете ли какво е това?
Кимнах:
— Моята визитна картичка.
— А ще ни обясните ли какво прави в апартамент, където е станало убийство?
— На Тутс Суит ли?
— Хайде, подхващайте.
Стърн седна направо на бюрото ми и нахлупи периферията на сивата си шапка над очите.
— Няма много за разказване. Всъщност точно заради Суит ходих в Харлем. Трябваше да говоря с него във връзка с един случай, по който работя. Не ми каза кой знае колко, но аз и не съм очаквал друго. Оставих му картичката си, за да ми позвъни, ако се сети за още нещо.
— Не е достатъчно, Анджел. Карай отначало.
— Добре. Търся едно изчезнало лице. Изпарило се преди дванайсет години. Имах само две-три неща, за които да се хвана, и сред тях — снимка на човека заедно с Тутс Суит. Оня ден вечерта отидох в Харлем, за да помоля Тутс да ми помогне. В „Ред Рустър“ не беше много разговорлив, затова когато кръчмата затвори, го проследих до парка. Там участва в нещо като вуду церемония до Мийр. Танцуваха и заклаха един петел. Аз зяпах като турист.
— Кои са тия „те“? — попита Стърн.
— Петнайсетина души негри, мъже и жени. Само Тутс ми беше познат.
— И какво направихте?
— Нищо. После Тутс си тръгна сам. Проследих го до дома му и успях да измъкна каквото знаеше. Почти нищо, защото не беше виждал човека от деня, в който е била правена снимката. Дадох му картичката си и го помолих да ми позвъни, ако му хрумне още нещо. Така добре ли е?
— Не съвсем. — Стърн огледа разсеяно ноктите на дясната си ръка. — По какъв начин го накарахте да говори?
— С психология.
Стърн повдигна вежди и ме огледа по същия разсеян начин както бе зяпал ноктите си.
— И за кого става дума? Кой е изчезналият?
— Не мога да кажа, според договора с клиента ми съм длъжен да пазя името му в тайна.
— Няма да сте от голяма полза за клиента си затворен в участъка, а точно там имам намерение да ви закарам, ако не отговаряте на въпросите ми.
— Без грубости, лейтенанте. Работя за един адвокат на име Уайнсеп. Значи се ползвам от правото му на професионална тайна. Ако ме приберете, ще трябва да ме пуснете след по-малко от час. По-добре да не се морите.
— Телефонът на този адвокат?
Записах го на едно листче, с пълното име на кантората, и му го подадох.
— Казах ви всичко, което зная. Доколкото можах да разбера от вестника, едноверците на Тутс, кокошите убийци, са му надупчили кожата. Ако пипнете някого, за мен ще е удоволствие да ви помогна, удостоверявайки дали съм го виждал там.
— Много сте любезен — ехидно промърмори Стърн.
— Имате ли още въпроси, лейтенанте?
Стърн ме изгледа с безизразния поглед на ченге. Достатъчно бе да зърнеш очите му, за да разбереш, че никога не се усмихва. Дори и когато бие. Просто си върши работата.
— Не. Можете да отидете да обядвате заедно с вашето право на професионална тайна. Има вероятност пак да ви потърсим, но едва ли. Един накълцан негър не е кой знае какво.
— Ако опрете до мен, на разположение съм.
— Ще се възползваме. Много ларж го раздава приятелчето, а, Деймос?
Напъхахме се в миниатюрния асансьор и слязохме, без да кажем дума.
24.
Ресторантът „Гогс Шоп Хаус“ е на Четирийсет и трета улица, срещу Таймс билдинг. Вътре беше претъпкано, но все пак успях да се примъкна в едно ъгълче до бара. Уолт Риглър ме зърна на излизане и се отби да ме види.
— Какво търсиш в това свърталище на драскачи, Хари? — почти изкрещя той, за да надвика врявата. — Мислех си, че винаги обядваш в „Дуни“.