Турски гамбит
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Венцелов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Турски гамбит». Краткое содержание книги:
Започва обсадата на Плевен. Защо се протака толкова мъчително тази операция, от която зависи и изходът от войната? Чуждестранните журналисти и амбициозните висши офицери следят с напрежение събитията край Плевен, ухажват Варя, залагат легендарни суми на комар — но може би някои от тях се занимават и с друга дейност? Началникът на руските тайни служби подозира диверсия, а Ераст Фандорин и госпожица Варенка трябва да разберат как така Осман паша узнава предварително намеренията на руското командване.
Започва напрегната шахматна партия между Ераст Петрович и незнайния му противник, в която нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, а залогът е обсадата на Плевен — и крайната победа.
— Ваше превъзходителство — възмути се Перепьолкин. — Надявам се, че няма да допуснете комар във ваше присъствие?
Но Соболев махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха:
— Стига, капитане. Не ставайте такъв досадник. Вие сте добре, във вашия оперативен отдел поне се върши някаква работа, а аз вече ръждясах от безделие. Самият аз не играя, графе, защото почна ли — не мога да спра, но с удоволствие ще погледам.
Варя видя, че Перепьолкин гледа генерала хубавец с очи на бито куче.
— Защо пък не, наистина, така на дребно — колебливо се обади Лукан. — За укрепване на бойната дружба.
— Естествено за укрепване и изключително и само на дребно — кимна Зуров и изсипа на масата няколко запечатани колоди. — Влизането — стотарка. Кой ще играе, господа?
Кръгът се оформи за миг и скоро в палатката започнаха да прехвърчат вълшебните думички:
— Свалям дама.
— Попът е отгоре, господа!
— L’as de carreau31.
— Ха-ха, ръката е моя!
Варя отиде при Ераст Петрович и го попита:
— Защо ви нарича Еразъм?
— Тъй тръгна от едно време — избяга от прекия отговор потайният Фандорин.
— Е-ех — въздъхна шумно Соболев. — Криденер сигурно вече влиза в Плевен, а аз седя тук като последния кибик.
Застанал до своя кумир, Перепьолкин се правеше, че също се интересува от играта.
Ядосаният Маклафлин, останал самотен с шахматната дъска под мишница, измърмори нещо на английски и сам се преведе на руски:
— Уж беше пресклъб, пък се превърна в някакъв бордей.
— Хей, момче, какъв ти е коняка, имаш ли шустовски32? Давай го насам! — провикна се хусарят към бюфетчика. — Като ще е — да е.
Вечерта наистина започваше твърде забавно.
Затова пък на сутринта пресклубът беше неузнаваем: руснаците седяха мрачни и потиснати, докато кореспондентите, силно възбудени, тихо разговаряха помежду си; от време на време ту един, ту друг от тях, научил нови подробности, тичаше към телеграфния пункт — беше се случило нещо сензационно.
Лошите слухове тръгнаха из лагера още по обед, а към шест часа на връщане от стрелбището (титулярният съветник обучаваше помощничката си да борави с револвер колт) Варя и Фандорин срещнаха мрачно-възбудения Соболев.
— Добре я наредихме! — каза той, потривайки нервно ръце. — Чухте ли вече?
— Плевен ли? — примирено попита Фандорин.
— Пълен погром. Генерал Шилдер-Шулднер напредвал безогледно, без разузнаване, целейки да изпревари Осман паша. Нашите били седем хиляди, турците — многократно повече. Колоните атакували челно и попаднали под кръстосан огън. Командирът на Архангелогородския полк Розенбом е убит, командирът на Костромския полк Клайнхаус е смъртно ранен, генерал-майор Кноринг го донесоха на носилка. Една трета от нашите са мъртви. Същинска кланица. Три табора ли? На ти три табора. И турците сякаш са някакви други, не като преди. Били са се като дяволи.
— Д’Евре какво казва? — веднага попита Ераст Петрович.
— Какво да каже? Позеленял е целият, оправдава се. Казанзаки го отведе да го разпитва… Сега вече ще стане, каквото ще става. Може най-после и моят ред да е дошъл. Перепьолкин подхвърли, че имало шанс… — И генералът закрачи с пружинираща стъпка към щаба.
Варя остана до вечерта в лазарета, помагаше да стерилизират хирургическите инструменти. Докараха толкова много ранени, че се наложи да разпънат още две временни шатри. Сестрите не можеха да си поемат дъх. Миришеше на кръв и страдание, ранените крещяха и се молеха.
Чак по тъмно й остана време да се отбие в кореспондентската шатра, където, както вече казахме, обстановката рязко се различаваше от вчерашната.
Животът кипеше само на игралната маса, откъдето комарджиите не бяха ставали втори ден. Бледият Зуров димеше с пурата си и ловко раздаваше картите. Не хапваше нищо, затова пък непрестанно пиеше, при което изобщо не го хващаше. До лакътя му се издигаше цяла купчина банкноти, жълтици и полици. Заровил пръсти в косата си, насреща му седеше обезумелият полковник Лукан. До тях с глава върху ръцете спеше някакъв русоляв офицер. И само дебелият бюфетчик щъкаше напред-назад, откликвайки на поръчките на развилнелия се хусар.
Фандорин не беше в клуба, Д’Евре също, Маклафлин играеше шах, а Соболев, заобиколен от офицерите си, се беше задълбочил в някаква едромащабна карта и дори не погледна към Варя.
Вече съжалявайки, че е дошла, тя каза:
— Графе, не ви ли е срам? Толкова народ загина.
— Но нали ние сме живи, госпожице — разсеяно отвърна Зуров, потропвайки с пръсти по колодата. — Защо отсега да се погребваме? Охо, значи блъфираме, Лука? Два пъти пода!