Преди да увиснат на въжето

Слънцето напичаше силно изронените бойници на защитната стена. Проникваше през шапката на Глокта и пареше главата му. Промъкваше се и през палтото му и напичаше изкривените му рамене. Заплашваше сериозно да изпари всичката вода в тялото му, да смаже и малкото му останал живот и да го повали на колене. Прохладно есенно утро в очарователна Дагоска.

И докато слънцето нападаше отгоре, фронтално дойде атаката на соления вятър. Той връхлиташе откъм морето, горещ и прашен, блъскаше безмилостно стените на града и посипваше навред фин солен прах. Щипеше върху потната кожа на Глокта, пресушаваше влагата в устата му и насълзяваше зачервените му очи. Дори природата иска да се отърве от мен.

Практик Витари балансираше с разперени ръце като въжеиграч от цирка и ходеше по бойниците на парапета. Глокта изгледа мрачно дългунестата й, черна на фона на яркосиньото небе фигура. Защо просто не върви като нормален човек долу по пътеката и не спре да се прави на глупачка? Нищо, така поне има вероятност да падне.

Стените бяха поне двайсет крачки високи и Глокта си позволи лека усмивка при мисълта как любимият практик на Сълт се подхлъзва, полита надолу и се премята във въздуха. Дано да има и пронизителен писък, докато лети към смъртта си.

Но тя не падна. Кучка. Сигурно вече обмисляш следващото си писмо до архилектора. „Сакатият продължава да се мята като риба на сухо. Разпита половината град, но още не е открил и най-малка следа от Давуст, а единственият му арестант е служител на Инквизицията…“

Глокта засенчи с ръка очи от ослепителното слънце и отправи поглед в далечината. Точно отпред, оградена от двете страни с вода, беше скалистата ивица земя, която свързваше Дагоска с континента. Широчината й бе едва няколкостотин крачки в най-тясната част. Беше обрасла с пожълтял храсталак, прорязан от кафявата лента на пътя, който излизаше от градските порти и тръгваше на юг към хълмистото крайбрежие. Единствената живинка бяха няколко нещастни на вид морски птици, които се рееха и кряскаха небето.

— Ще ми услужите ли с далекогледа си, генерале?

Висбрук разпъна с рязко движение далекогледа си и с мрачен вид го плесна в отворената длан на Глокта. Явно има по-приятни неща за правене от това да ме разхожда по отбранителната стена на града. Задъхан и с плувнало в пот червендалесто лице, генералът сковано се изпъна в безупречната си униформа и застина мирно отстрани. Всячески се старае да поддържа професионално поведение. За съжаление поведението е единственото у този идиот, което говори за някакъв професионализъм, но както казва архилекторът, трябва да се задоволим с каквото разполагаме. Глокта вдигна месинговата тръба и погледна през нея.