Спиращият войната

Но… какво щеше да стане с нея, след като престанеше да е нужна?

Вниманието й бе отвлечено от тези мисли, когато няколко жени се приближиха с рокля — пищна рокля в синьо и сребристо. Да се съсредоточи върху нея й се стори по-добре, отколкото да мисли какво ще направи Богът крал с нея, след като му роди син.

Изчака кротко жените да я облекат. Тъканта беше удивително мека и галеща, кадифето — гладко като листчетата на планинско цвете. Докато жените оправяха роклята по тялото й, тя забеляза, че — странно — се завързва отстрани вместо на гърба. Имаше изключително дълъг шлейф и ръкави, които бяха толкова дълги, че като отпуснеше ръцете си, маншетите им висяха на цяла стъпка под дланите й. На жените им отне няколко минути, докато завържат добре връзките, наместят правилно гънките и подравнят шлейфа зад нея. „Всичко това само за да бъде смъкната отново след няколко минути“, помисли с хладна ирония Сири, когато една жена се приближи с огледало.

Сири замръзна.

Откъде беше дошъл всичкият този цвят? Деликатно зачервените бузи, загадъчно тъмните очи, синкавото на клепачите й? Тъмночервените устни, почти искрящата кожа? Роклята блестеше на сребристи вълни над синьо, обемиста и същевременно красива, с гънки тъмно кадифе.

Нищо такова не беше виждала в Идрис. Беше по-удивително дори от цветовете, които бе видяла по хората в града. Зяпнала себе си в огледалото, Сири почти успя да забрави тревогите си.

— Благодаря ви — прошепна тя.

Това вероятно бе правилната реакция, защото слугините се усмихнаха и се спогледаха. Две от тях хванаха ръцете й, сега много по-почтително, отколкото в началото, когато се втурнаха да я издърпат от каляската. Сири закрачи с тях, шлейфът прошумоля зад нея, а другите жени се задържаха назад. Тя се обърна и жените заприклякаха в реверанс една след друга, навели глави.

Двете, които я водеха, отвориха една врата и леко я побутнаха в коридора зад нея. Затвориха вратата и я оставиха.

Коридорът беше съвсем черен. Тя почти беше забравила колко тъмни са стените на двореца. Беше празен, ако не се броеше Сини пръсти, който стоеше и я чакаше с дебелата книга в ръце. Той се усмихна и почтително наведе глава.

— Богът крал ще бъде доволен, Съсъд. Точно навреме сме — слънцето току-що залезе.

Сири извърна очи от него. Право пред нея имаше огромна врата, изцяло облицована със злато. Четири стенни лампи грееха без цветно стъкло и светлината им се отразяваше по позлатата на портала. Нямаше съмнение кой чака отвъд толкова внушителния вход.

— Това е спалнята на Бога крал — каза Сини пръсти. — По-скоро една от спалните му. Милейди, трябва да чуете това отново. Не правете нищо, с което бихте могли да оскърбите краля. Вие сте тук с негово позволение и сте тук, за да се погрижите за неговите нужди. Не за моите, не за вашите, нито дори за нуждите на кралството.