Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
– Направих го, Комран Гмас – замислено каза той и седна. – Направих го. Но защо?
Гласът му беше странно тих и печален.
– Момчетата ми задават въпроси, Комран-чи. И те вече чувстват, че нещо не е в ред. И те виждат, че на мястото на всеки убит фелдстратег веднага застава нов. А войната не спира, Комран. Трябваше да видиш какво направи в нашия квартал дирижабълът на кондафарите… а сега чувам, че ти нещо си се сговарял с тях, а, Комран-чи?
Комран съчини върху лицето си тъжна усмивка.
– Ех, Дозиюш-чи, разочароваш ме, момчето ми. Не стига, че вярваш на разни измислици, ами се оставяш да подкопаят вярата ти в нашето искрено и благородно дело!
Той се наведе и бащински сложи ръка върху рамото на младежа. Поради ширината на бюрото позата му доби малко принуден наклон.
– Спомни си, Дозиюш, как го беше казал нашият скъп татко Сироган в „Сияйни градове“: „И видя тогава Рогон, че всички тези достойни люде, пребиваващи във велика дружба помежду си, непознали жестокост и лъжа, не са дошли току-така на този свят. И предугади той, че превелико множество техни прадеди са надигали мечове и са губели главите си за това братство, и са затъвали в калта на вековете, и пак са стигали…“
Комран замлъкна, без да сваля очи от Дозиюш. Мъжът слушаше всичко това, без да променя печалния си израз.
– Помня Сироган, Комран-чи. Но помня и теб. Помня как обещаваше, че след като обединим групите си под пламъците на Огнището и натрупаме малко средства, ще започнем да създаваме голямото братство на старите мечтатели. Къде са мечтите ти, Комран Гмас? Само пари!
– А за какво отиват тези пари, Дозиюш? Знаеш, че оръжието ни дава сила, а оръжието трябва да се купува, нали? И много други неща трябва да се купуват, за да има огън в Огнището!
Дозиюш мълчеше. Комран заговори отново. Интонацията му се плъзгаше между мечтателност и убедителност. Но младежът мълчеше. Гледаше някъде встрани от шефа си. Само от време на време хвърляше поглед към Баюн и в очите му се мяркаше любопитство.
– Кой е този? – изведнъж попита Дозиюш. Комран се сепна и прекъсна монолога си по средата на фразата, погледна към стратега и сви рамене:
– Пленник. Аналитик от Фелдстратегиума. Може би ще работи за нас. Но ти не ми отговори, Дозиюш-чи. Кажи ми, вярваш ли още в братството, или парите толкова са те уплашили?
– Вярвам – безразлично отвърна Дозиюш.
– А на мен? На мен вярваш ли?
Дозиюш въздъхна и направи жест, който означаваше: „Не знам“.
– Добре – изкрещя Комран и удари с длан по бюрото. – Върви тогава! В Контролицията или където щеш! Аз съм свикнал да ми вярват тук! А ти дори не си ме запознал с всичките си хора!
– Комран-чи – все така тихо каза младежът, – аз също бях свикнал да ти вярвам.
– Беше? А сега не вярваш, нали? Дозиюш, кой ти пълни главата с глупости, момчето ми? Някой иска да те настрои против мен, знам аз. Това ми тежи!
За пръв път Дозиюш се усмихна – болезнено и криво.
– Комран-чи, прощавай за обидата, ама ти разсъждаваш като грамофон. Убеден си, че някой трябва да ми влияе, и щом не си ти, значи е някой по-лош от теб. Смени плочата, Комран-чи. Мина времето, когато дойдох с книгите на Сироган и селските си мечти всички да имат хляб и къща. Вярата в Сироган не съм загубил, но в Огнището…
– Хайде де – избухна Комран, но Баюн не му повярва. – Върви тогава в Контролицията! Върви да получиш наградата, дето я дават за главата ми – и се блъсна с юмрук по челото.
– Няма, Комран, успокой се. Няма да отида. Все пак нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма…
Някой почука небрежно и веднага влезе. Беше среден на възраст мъж с фино очертано лице и хладни очи. Комран претърпя няколко неуловими трансформации, но не за дълго – новодошлият не се нуждаеше от специални грижи. Дозиюш от своя страна не направи никакво усилие да прикрие отвращението си.
– Радвам се да ви съзерцая все така жив, Комран Гмас.
Докато произнасяше това, той изобрази върху лявата половина на лицето си нещо като усмивка и огледа седящите. Когато погледът му попадна върху младежа, подобието на усмивка изчезна.
– Ето това е едно от най-сигурните доказателства, Комран-чи! – рязко каза Дозиюш. – Присъствието на такива около теб!
И без да поглежда повече никого, младежът напусна стаята.
– Ох, ще си имаш неприятности с това момче, Комран-чи – въздъхна влезлият, докато разкопчаваше елегантното си палто. – Ще си имаш!