Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Гърлото все още ме боли, боли ме и лицето, болят ме и гърдите, Шумът ми продължава да ми пълни главата с лоши новини, например колко добре са се били Бен и Килиън, колко дълго са удържали атаката над фермата, колко време ще му трябва на господин Прентис Младши да разбере накъде съм тръгнал, колко време ще му трябва да тръгне след мен, след нас (много малко време, във всеки случай, ако вече не е тръгнал), така че, мътните го взели, на кого му пука дали тя знае как се използва фенерчето? Разбира се, че не знае.
Светя си с фенерчето и изваждам книгата от раницата. Отварям я на картата, следвам стрелките на Бен от фермата през блатото и после отвъд блатото до мястото, където то отново се превръща в река.
Не е трудно да излезеш от блатото. А когато го прегазиш, на хоризонта пред теб се изправят три планини: едната е близо, а другите две са по-далече, но пък са една до друга. Реката, нарисувана на картата на Бен, минава между по-близката планина и двете по-далечни, така че всичко, което трябва да правим, е да вървим все напред към просеката между планините, затова е нужно да намерим реката и просто да следваме течението. Да го следваме натам, накъдето водят стрелките.
А те водят до съседно селище.
Ето го. Там, в долния ъгъл на страницата, в самия край на картата.
Друго, съвсем друго селище.
Сякаш си нямам достатъчно проблеми.
Вдигам поглед към момичето, което продължава да ме гледа втренчено, дори не мига. Насочвам фенерчето към лицето й. Тя трепва и се извръща.
— Ти откъде дойде? — питам. — От тук ли?
Обръщам фенерчето към картата и посочвам с пръст другото селище. Момичето не помръдва и аз й махвам с ръка да се приближи. Тя остава неподвижна, аз въздъхвам и отивам до нея с книгата в ръка и пак светвам с фенерчето върху картата.
— Аз — слагам ръка върху гърдите си, — съм от тук — и й посочвам нашата ферма, нарисувана северно от Прентистаун. — Това — правя широк кръг с ръце, за да обхвана блатото, — е тук. — Посочвам блатото на картата. — Сега трябва да стигнем до тук — посочвам съседния град. Бен е написал името му отдолу, но… добре де, все едно.
— Ти от тук ли идваш? — посочвам към нея, посочвам съседния град, после пак посочвам нея. — Ти от тук ли си?
Момичето поглежда картата, но това е всичко — нито мръдва, нито издава някакъв звук.
Въздъхвам раздразнено и отстъпвам от нея. Не се чувствам добре, когато съм толкова близо.
— Ами много се надявам да си от там — казвам и пак се вглеждам в картата, — защото точно към това селище отиваме.
— Тод — излайва Манчи. Вдигам очи. Момичето обикаля в кръг наоколо и се взира напрегнато, сякаш търси нещо.
— Какво правиш? — питам.
Тя ме поглежда, после премества поглед към фенерчето в ръката ми и посочва нанякъде между дърветата.
— Какво искаш? — казвам. — Нямаме време…
Тя продължава да сочи между дърветата и се запътва натам.
— Ей! — викам. — Ей!
Май трябва да я последвам.
— Трябва да се придържаме към картата! — гмуркам се под клоните, за да вървя след нея, те закачат раницата и отляво, и отдясно и ме дърпат назад. — Ей! Чакай!
Препъвам се напред, Манчи подире ми, малкото фенерче не върши кое знае каква работа срещу всичките проклети клони и коренища, и локви в грамадното блато. Постоянно навеждам глава и се дърпам, за да отскубна раницата, едва мога от време на време да хвърля по някой поглед напред, за да следя момичето. Когато я поглеждам за пореден път, виждам, че е спряла до едно паднало дърво, което изглежда като обгорено, и ме чака, гледа ме как приближавам.
— Какво правиш? — питам, когато най-после успявам да я настигна. — Къде…
И тогава разбирам.
Дървото наистина е обгорено, прясно обгорено и е съборено съвсем наскоро — необгорелите трески от преломения дънер са чисти и бели, и пресни. А наоколо има още доста дървета, които изглеждат точно като това първото, обгорени, подредени в две успоредни линии от двете страни на дълга дълбока бразда, изровена насред блатото, пълна вече с вода, а край нея има купчини изхвърлена пръст и туфи обгорени растения, които показват, че браздата е скорошна, сякаш някой е връхлетял свирепо сред дърветата и е изровил земята с един-единствен рязък замах.
— Какво се е случило тук? — завъртам фенерчето наоколо. — Кой е сторил това?
Момичето вперва очи наляво, натам, накъдето браздата потъва в мрака. Светвам с фенерчето след нея, но лъчът не е достатъчно силен, за да видя какво се крие в дъното на тъмнината. Но там има нещо, сигурен съм.