Под купола 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-306-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 1 част». Краткое содержание книги:
— Надявам се — промърмори.
— Стискам ти палци. — Гендрън му помаха с шапката си, после пак си я сложи. — Ще ми се довечера да ти стисна ръката.
— И на мен. — Дейл се позамисли и добави: — Ще ми направиш ли една услуга, ако се добереш до мобилния си телефон?
— Естествено.
— Позвъни в армейската база във Форт Бенинг. Помоли да те свържат с полковник Джеймс О. Кокс. Кажи, че е спешно и че се обаждаш от името на капитан Дейл Барбара. Запомни ли всичко?
— Дейл Барбара. Това си ти. Търся полковник Джеймс О. Кокс. Ясно.
— Ако те свържат с него… което е доста съмнително, но ако се случи, разкажи му какво се случва тук. Предай му на всяка цена да се обади на Отдела по антитероризъм. Ще го направиш ли?
Гендрън кимна:
— Стига да мога. Късмет, войнико.
Барби мразеше да го наричат така, обаче козирува. После продължи напред, търсейки онова, което вече не се надяваше да намери.
7.
Откри коларски път през гората, почти успореден на бариерата. Очевидно отдавна не го използваха, защото беше почти скрит от храстите от двете му страни, но придвижването по него беше за предпочитане пред провирането през трънливите шубраци. Сегиз-тогиз Дейл кривваше на запад и протягаше ръка. Винаги напипваше стената между Честърс Мил и света отвъд нея.
Спря, щом стигна до мястото, на което шосе 119 навлизаше в Таркърс Милс. Шофьорът на преобърнатата камионетка беше отместен от някой добър самарянин отвъд бариерата, но самата камионетка препречваше шосето като голямо умряло животно. При удара задните врати се бяха отворили. Платното беше осеяно със снаксове, десертчета „Сникърс“, „Ринг-Динг“ и „Туинки“. Младеж с тениска с лика на Джордж Стрейт седеше на един дънер и си похапваше „Туинки“.
— Привет! Оттам ли идваш? — Посочи някъде зад Барби. Изглеждаше уморен, изплашен и обезнадежден.
— Да. От другия край на града.
— Невидимата стена няма край, нали? Границата е затворена.
— Да.
Младежът кимна и натисна бутон на мобилния си телефон:
— Дъсти? Още ли си там? — Заслуша се, после каза „добре“ и прекъсна разговора. — С приятеля ми Дъсти се разделихме. Той тръгна на юг. От време на време се чуваме по телефона. Когато успеем да се свържем. Сега се намира на мястото, където е паднал хеликоптерът. Каза, че там става пренаселено.
„Не се и съмнявам“ — помисли си Дейл и попита:
— Не откри ли някаква пролука откъм твоята страна?
Младежът само поклати глава и жестът беше по-красноречив от всякакви думи. Възможно беше да са пропуснали пролуки — дупки с големината на врата или прозорец, само че Барби твърде се съмняваше.
Мислеше, че са откъснати от света.
Всички викаме за отбора ни
1.
Барби тръгна обратно по шосе 119, измина около пет километра и се върна в центъра на града. Докато се добере дотам, вече беше шест вечерта. Главната улица беше почти безлюдна, но я огласяше ревът на генератори… навярно няколко дузини. Светофарът на кръстопътя между шосетата 119 и 117 не работеше, обаче в „Дивата роза“ всичко светеше. През витрината Барби видя, че всички маси са заети. Само че като влезе, не чу обичайните разговори: за политика, „Ред Сокс“, местната икономика, „Пейтриътс“, наскоро закупени автомобили и пикапи, „Селтик“, цената на бензина, електрически инструменти… Не се чуваха и обичайните гръмки смехове.
На барплота имаше телевизор и всички се бяха зазяпали в екрана. Изпитвайки дезориентация и усещане за нереалност, които чувства всеки, попаднал на мястото на страховито бедствие, Барби видя, че Андерсън Купър от Си Ен Ен стои на шосе 119, а зад него още горят останките от катастрофиралия лесовоз.
Самата Роуз обслужваше клиентите и от време на време отскачаше до тезгяха да вземе някоя поръчка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от мрежичката, придържаща косата ѝ, и обрамчваха лицето ѝ. Изглеждаше уморена и разтревожена. Тезгяхът беше територия на Анджи Маккейн от четири следобед до затварянето на заведението, но тази вечер май отсъстваше. Барби си помисли, че може да е била извън града при спускането на бариерата. В такъв случай доста дълго нямаше да се яви на работа.
Дежурен в кухнята беше Ансън Уилър, когото Роуз наричаше хлапето, макар че той беше най-малко на двайсет и пет, а кулинарните му умения се свеждаха само до приготвянето на наденички на грил с гарнитура от зрял фасул — обичайното съботно меню в „Дивата роза“. Тежко и горко на онзи, който си поръчаше нещо друго и беше принуден да консумира взривоопасните пържени яйца на Ансън. От друга страна, хубаво, че той беше тук, защото освен от Анджи нямаше следа и от Дуди Сандърс. Въпреки че не се налагаше да се случи нещо катастрофично, та тя да не се яви на работа. Не че беше много мързелива, обаче си беше завеяна. Колкото до умствените ѝ способности… те не подлежаха на обсъждане. Баща ѝ Анди Сандърс никога нямаше да е кандидат за „Менса“, но в сравнение с нея беше същински Алберт Айнщайн.