Господари на нощта
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господари на нощта». Краткое содержание книги:
Момичето не погледна снимката.
— Никого не съм виждала.
— Моля те — настоя Квадрата с едва ли не ангелска усмивка. — Не съм ченге.
Тя опита да се престори на печена.
— Усетих. Като те видях как разговаряш с Кенди и прочее.
Квадрата се приближи още малко.
— Ние, тоест моят приятел и аз… — при тези думи аз размахах ръка и се усмихнах — се опитваме да спасим това момиче.
Вече обзета от любопитство, тя присви очи.
— От какво да я спасите?
— Гонят я лоши хора.
— Какви?
— Нейният сводник. Разбираш ли, ние сме от „Ковенант Хаус“. Чувала ли си?
Тя сви рамене.
— Място, където можеш да се закрепиш за малко — каза Квадрата, като внимаваше да не проявява излишен ентусиазъм. — Нищо особено. Можеш да хапнеш топла храна, да се наспиш като хората, да използваш телефон, да намериш някоя дрешка. Както и да е, това момиче — той отново повдигна снимката на бяло момиче по спортен костюм — се казва Анджи.
Историята беше измислена, но винаги е важно да казваш някакво име. Така нещата стават по-лични.
— Анджи беше при нас — продължи Квадрата. — Посещаваше курсове. Тя е много забавно момиче. Намери си и работа, опитва се да тръгне по нов път, нали ме разбираш?
Момичето мълчеше.
Квадрата протегна ръка.
— Всички ми викат Квадрата — каза той.
Момичето въздъхна и стисна ръката му.
— Аз съм Джери.
— Много ми е приятно.
— И на мен. Но не съм я срещала тая Анджи. И както виждаш, имам работа.
До тук беше. Ако притиснеш по-силно, губиш ги завинаги. Заравят се по-надълбоко и повече не подават глава. Можеш само едно — да посееш надежда. Даваш им да разберат, че за тях има спокойно пристанище, където могат да намерят храна и уют. Показваш им как да избягат от улицата поне за една нощ. Дойдат ли, разкриваш им цялата си безусловна обич. Но не сега. В момента това ги плаши. Прогонва ги.
Дори всичко да ти се къса отвътре, нищо повече не можеш да сториш.
Малцина можеха да вършат задълго тази работа. А онези, които издържаха, които умееха да се справят особено добре, те бяха просто… леко мръднали. Няма друг начин.
Квадрата се поколеба. Използваше този трик с „изчезналото момиче“ откакто го помня. Истинската Анджи от снимката беше умряла на улицата преди петнайсет години. От студ. Квадрата я намерил зад една кофа за смет. На погребението майката на Анджи му дала тази снимка. Мисля, че никога не се разделя с нея.
— Добре, благодаря. — Квадрата извади визитна картичка. — Ако я видиш, ще ми позвъниш ли? Можеш да се обаждаш по всяко време. За каквото и да било.
Тя взе картичката и я повъртя между пръстите си.
— Е, може би.
Ново колебание. После Квадрата каза:
— Пак ще се видим.
— Аха.
И после сторихме най-неестественото нещо на този свят. Тръгнахме си.
Истинското име на Ракел беше Роско. Поне така казва той… или тя. И до днес не знам дали да наричам Ракел „той“ или „тя“. Вероятно би трябвало да използвам той/ тя.
Открихме колата до един заключен вход за доставки.
Обичайно място за улична работа. Стъклата бяха запотени отвътре, но аз и Квадрата не се приближихме. Каквото и да ставаше вътре — а ние имахме доста ясна представа какво е то, — не ни привличаше особено.
След минута вратата се отвори. Ракел излезе навън. Както навярно сте се досетили, Ракел е травестит. С мъжките проститутки всичко е ясно — наричаш ги в женски род. С травеститите е малко по-сложно. Понякога можеш да използваш „тя“. Друг път изглежда прекалено формално.
Вероятно така беше и с Ракел.
Ракел се отдалечи от колата, бръкна в чантата си и извади дезодорант. Пръсна се три пъти, помисли малко и повтори. Колата потегли. Ракел се обърна към нас.
Травеститите често са красиви. Не и Ракел. Той беше черен, висок метър и деветдесет и пет, тежък около сто и трийсет килограма. Имаше бицепси като самуни и набола брада като на затворник от рисувано филмче. Гласът му обаче беше толкова тънък, че в сравнение с него Майкъл Джексън би звучал като оперен бас.
Ракел — твърдеше, че е на двайсет и девет, но той разправя така вече шеста година, откакто го познавам. Работеше по пет вечери седмично в студ и жега и имаше доста почитатели. Ако искаше, можеше да напусне улицата. Да си намери място за работа, да насрочва срещи и тъй нататък. Но тук му харесваше. Това е едно от нещата, които не схващат хората. Улицата може да е опасна и мрачна, но в нея има и някакво опиянение. Нощта има своя особена, напрегната енергия. На улицата се чувстваш зареден с електричество. За много от нашите хлапета изборът е прост: работа в някоя закусвалня или тръпката на нощта — а когато нямаш бъдеще, това изобщо не е избор.