Крадецът на книги

— Хер Фогел не ме съжали.

— Е добре… — Раздразнението й беше очевидно. — Другите може би пък ще те съжалят. Затова недей да спориш.

— Да, мамо.

За момент втората й майка като че ли се канеше да я утеши и да я потупа по рамото.

Ти си добро момиче, Лизел. Добро момиче. Туп, туп, туп.

Но тя не направи нищо такова.

Вместо това Роза Хуберман стана, избра една дървена лъжица и я тикна под носа на Лизел. От нейна гледна точка, това беше въпрос на необходимост.

— След като отнесеш прането на някой от адресите, взимаш парите и се прибираш право вкъщи, колкото и малко да са. Никакво ходене при татко, ако е сбъркал да си намери някаква работа. И никакво мотаене с този малък Saukerl, Руди Щайнер. Право вкъщи.

— Да, мамо.

— И когато носиш тази торба, носи я, както трябва. Не я люлей, не я пускай на земята, не я мачкай и не я хвърляй през рамо.

— Да, мамо.

— Да, мамо. — Роза Хуберман беше голям и ревностен имитатор. — По-добре гледай да не сбъркаш нещо, Saumensch. Защото ако го направиш, аз ще разбера. Знаеш това, нали?

— Да, мамо.

Повтарянето на тези две думи често беше най-добрият начин да оцелееш, а също и стриктното придържане към нарежданията на Роза Хуберман. И от този ден Лизел тръгна по улиците на Молкинг, от бедните към богатите къщи, взимайки и разнасяйки прането. В началото се чувстваше самотна, но никога не се оплака на никого. А първият път, когато тръгна с торбата из града, тя зави зад ъгъла на улица „Мюнхен“, погледна и в двете посоки и силно я завъртя — пълен кръг на 360 градуса — и след това провери съдържанието вътре. Слава богу, дрехите не бяха намачкани. Никакви тънки. Само усмивка и обещание да не прави повече така.

Общо взето, Лизел се забавляваше. Тя не получаваше дял от заплащането, но да бъде извън къщата и да обикаля улиците без мама, само по себе си беше нещо прекрасно. Нямаше сочене с пръст и ругатни. Нямаше хора, които да я зяпат, докато й се карат, че не държи торбата, както трябва. Само спокойствие и мир.

Освен това някои от хората й станаха симпатични:

* Семейство Фафелхюрвер разглеждаха прането и казваха, Ja, ja, sehr gut, sehr gut. Лизел си представяше, че те правят всичко по два пъти.

* Любезната Хелена Шмид й подаваше парите с изкривена от артрита ръка.

* Вайнгартнерови имаха котарак с увиснали мустаци, който винаги се появяваше на вратата заедно с тях. Наричаха го малкият Гьобелс и беше кръстен на дясната ръка на Хитлер.

* И фрау Херман, жената на кмета, която стоеше в огромния студен коридор с бухнали коси. Винаги безмълвна. Винаги сама. Никога не пророни дума, нито веднъж.