Океанът в края на пътя
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554185
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Океанът в края на пътя». Краткое содержание книги:
Детската невинност бива надживяна и превъзмогната, когато разберем какво може да ни струва срещата с древни тайнствени сили и какво може да ни донесе едно истинско приятелство.
Резултатът е затрогващ разказ, който е еднакво мил, тъжен и кошмарен. /Робин А. Ротман/
Все пак пътят изглеждаше по-малко безопасен и продължих косо през полето. Стигнах до следващата нива, видях, че беше отделена от тази, на която стоях, само с тънка тел, лесна за провиране отдолу, не беше дори бодлива, тъй че протегнах ръка и бутнах нагоре голата тел, за да мога да пропълзя отдолу и...
Все едно, че нещо ме блъсна, и то силно, в гърдите! Ръката ми, където се бях вкопчил в телта на оградата, се сгърчи и дланта ми пламна точно както когато си удариш нерва на лакътя в стена.
Пуснах електрическата ограда и залитнах назад. Нямах сили да бягам повече, но забързах въпреки вятъра, дъжда и тъмното покрай оградата, като внимавах да не я пипам, докато стигнах до дъсчена порта. Минах през нея и продължих през нивата към по-дълбокия мрак в другия край. „Дървета - помислих си, - гора.“ Не се доближих много до края на нивата да не би и там да ме чакаше ограда с ток.
Поколебах се какво да направя по-натам. Сякаш в отговор светът наоколо блесна за миг, но ми трябваше само един миг под светлината на мълнията. Видях дървена ограда и затичах към нея.
Прехвърлих се от другата страна. Скочих в коприва, разбрах го от паренето по голите ми глезени и стъпала, но отново затичах. Тичах колкото ми сили държаха. Надявах се, че все още продължавам към фермата Хемпсток. Трябваше да е така. Прекосих още една нива, преди да проумея, че вече не знаех къде беше пътят, нито къде изобщо се намирах. Знаех само че фермата Хемпсток беше в края на черния път, но се бях загубил в тъмно поле и бурните облаци се бяха снишили. Нощта бе толкова тъмна и все още валеше, въпреки че не валеше силно. Въображението ми изпълни мрака наоколо с вълци и призраци. Исках да спра да си представям, да спра да мисля, но не можех.
А зад вълците, призраците и ходещите дървета беше Урсула Монктън и ми казваше, че следващия път когато не ѝ се подчиня, щеше да бъде много по-лошо за мен - щеше да ме заключи на тавана.
Не бях смел. Бягах от всичко и бях премръзнал, мокър и изгубен в тъмното.
Извиках колкото ми сили държаха:
- Лети? Лети Хемпсток! Ей?
Но отговор не последва, нито го бях очаквал.
Гърмът кънтеше и тътнеше в глух продължителен рев, като раздразнен лъв, а мълнията проблясваше и мигаше като повредена луминесцентна тръба. На мигащата светлина видях, че участъкът от полето, на което се бях озовал, свършваше на връх с огради от двете страни и без никакъв изход. Не можех да видя никаква порта и никаква дървена ограда освен тази, през която бях дошъл в другия край на полето.
Нещо изпращя.
Погледнах към небето. Виждал бях мълния във филми по телевизията, дълга и пращяща назъбена линия светлина през облаците. Но мълнията, която бях виждал досега на живо, беше просто бял блясък отгоре, като светкавицата на фотоапарат — светът лумва ярко за миг и става видим. Ала това, което видях в небето сега, не беше същото.
Не беше и назъбена мълния.
Появи се и изчезна, гърчещо се, ярко синкавобяло. Угасна и лумна отново, а мигащите му блясъци огряха ливадата и я превърнаха в нещо, което можех да виждам. Дъждът заплющя силно и запердаши лицето ми, за миг преминал от ромон в порой. Но на светлината видях - или ми се стори, че видях — отвор в живия плет вдясно от мен и тръгнах, защото не можех да тичам повече. Забързах колкото мога към него с надеждата, че беше истински. Мокрият ми халат заплющя на усилващия се вятър и звукът на плющящо платно ме ужаси.
Не погледнах към небето. Не погледнах зад себе си.
Но видях отсрещния край на нивата - там наистина имаше отвор между плета. Почти бях стигнал до него, когато дочух глас:
- Мисля, че ти казах да останеш в стаята си. А сега те намирам да се мяташ като удавен моряк.
Обърнах се, погледнах зад себе си и нищичко не видях. Никой нямаше там.
После погледнах нагоре.
Съществото, което се наричаше Урсула Монктън, висеше във въздуха на около шест метра над мен и мълниите трещяха и проблясваха в небето зад нея. Не летеше. Плуваше във въздуха, безтегловна като балон, макар че резките пориви на вятъра изобщо не я помръдваха.
Вятърът виеше и пердашеше лицето ми. Далечният гръм изтътна, последван от по-малки гръмове, които пращяха и храчеха, а тя говореше тихо, но можех да чуя всяка дума, която изричаше отчетливо, все едно че шепнеше в ушите ми:
— Ох, мой сладичък хрупкав пудингопай, в голяма беда изпаднал си, знай.
Усмихваше се, с най-огромната, зъбата усмивка, която бях виждал някога на човешко лице, но изобщо не изглеждаше весела.