Мрежата

— Сър, Люси… Люси Янсен от трета група… се е запознала с един тип от нашия списък. — И Хулио връчи на Хауард списъка със заградено с червено име. — Оказало се, че и двамата знаят немски и приказката потръгнала… Били в един от местните барове и оня изпил поне пет-шест чаши водка, след което се похвалил, че в най-скоро време с едни приятелчета ще спретнат голям екшън и че го сърбят ръцете да изпробва ракетното устройство…

Хауард наостри уши.

— Та значи, нашата Люси обработва юнака… — продължи Хулио. — Току-виж сме извадили късмет.

— Възможно е — кимна Хънтър. — Но може и да е било обикновено пиянско перчене… Има ги всякакви.

— И все пак момчето е в нашия списък — замислено отбеляза Хауард. — Дръж ме в течение на тази история, Хулио.

— Слушам, сър. — Фернандес стегнато отдаде чест и излезе.

— Ще видя дали мога да получа някаква информация за този тип…

Хънтър замислено гледаше името в списъка.

— Идеята не е лоша — кимна Хауард и след кратък размисъл добави: — Между другото, съжалявам, ако съм бил малко рязък…

Кой знае, хората от ЦРУ можеха наистина да се окажат полезни.

— Разбирам ви, полковник. Няма никакъв проблем. Уверявам ви, че всички искаме час по-скоро да пипнем онези типове… И рано или късно това ще стане.

— Дай боже.

Двамата мъже се усмихнаха един на друг, този път с истинска симпатия.

Може би наистина бяха попаднали на следа, мислеше си Хауард. Интуицията му подсказваше. Чувстваше се като ловец, надушил бърлогата на звяра.