Небесни материи

Капитан Жълт заек ме чакаше пред входа на моята пещера. От тялото на убиеца нямаше и следа.

Тя зае позиция зад мен, докато вървяхме забързано към хълма, който с Езон използвахме за срещи на командния състав. Пет минути преди срещата двамата с капитана стигнахме стълбището, издълбано от дясната страна на хълма, и се изкатерихме до заобиколената от колони площадка, която всъщност беше най-високата точка на кораба.

Входът откъм десния борд, също както предния вход и този към левия борд, бе украсен с висока петнайсет стъпки статуя на Атина и охраняван от двама войници на Езон. Тристранната симетрия на вратите бе нарушена от задния край на двора. В него се помещаваха три сини постройки — моят кабинет, корабната библиотека и канцеларията на Езон.

Двамата с Жълт заек влязохме през вратата и часовоите ни отдадоха чест, докато ние се кланяхме на златисточервената статуя на богинята. В тази поза, с вдигнати копие и щит, Палада беше готова за война — пронизващият й взор неспирно благославяше „Сълзата на Чандра“ и екипажа му с нейните бойни умения, а халцедоновият бухал на рамото й гледаше навътре, към двора, дарявайки командирите на кораба с мъдростта й.

Отправихме се към централната част на двора, където две триметрови статуи се издигаха на високи пиедестали. Едната беше на Аристотел, боядисана в друг оттенък на синьото. Великият учен държеше в протегнатата си дясна ръка стъклен модел на вселената, която се движеше, имитирайки вечното движение, заченато от Първичния двигател. Моделът блестеше на светлината, изобразявайки в най-малки подробности седемте планети, закрепени на техните концентрични кристални сфери, обикалящи в божествения си танц от цикли и епицикли около Земята.

Срещу Аристотел беше статуята на Александър. Тя бе изработена от обсидиан, в елегантен толтекски стил. Прочутият генерал държеше меч в едната си ръка, насочен с острието към земята, и копие в другата, обърнато нагоре, сякаш за да предизвиква боговете. И двете статуи пресъздаваха героите във величието на техните последни дни. Със своите осемдесет години Аристотел беше леко прегърбен, но в погледа му все така се долавяше искрата на гения. Александър, на седемдесет и седем, имаше дългата брада и насеченото лице на мъдрец, а мускулите му все още бяха запазили тонуса и силата, които спартанското обучение бе прибавило към изяществото на македонския принц.

Двамата с Жълт заек стигнахме кръга от мраморни пейки между статуите, където щеше да се състои срещата. Останалите членове на командния състав — Клеон, Рамоночон, Михрадарий, Анаксамандър и разбира се, Езон — вече бяха дошли и в момента пустееше само скамейката до Аристотел — моето място. Езон се надигна и тръгна срещу мен. Останалите също се изправиха.

Двамата спряхме един срещу друг и се здрависахме с пръсти върху лактите си. Видях тъга в сивите му очи, а крайчецът на устата му потръпваше, издавайки нервност, която нито той, нито който и да било спартанец би си признал.

Усмихнах му се, щастлив, че отново усещам неговото приятелство. Пуснах ръката му и огледах площадката.