Пъклена кръв

Елизабет се отказа да я ядосва въпреки удоволствието, което ѝ доставяше това. Определено не искаше да насочва вниманието на кардинал Бернар към себе си.

-      Много жалко - рече Бернт. - Още повече че утре трябва да тръгвам.

Елизабет го погледна.

-      Мислех си, че ще останете още седмица.

Той се усмихна на загрижената ѝ реакция - явно я беше взел за привързаност.

-      Боя се, че работата ме призовава да се върна във Франкфурт по-рано, отколкото очаквах.

Това беше проблем. Ако искаше да използва катера, за да избяга, това трябваше да стане тази нощ. Замисли се трескаво. Знаеше, че това е най-добрият ѝ шанс - и то не само да избяга.

Имаше много по-големи планове от едно просто бягство.

Макар че можеше отново да върви под слънцето, Елизабет беше изгубила нещо много повече. Като смъртна тя вече не можеше да чува най-тихите звуци, да надушва най-тънките миризми и да вижда цветовете в нощта. Чувстваше се така, сякаш са я увили в дебело одеяло.

И мразеше това.

Искаше да си върне сетивата на стригой, да усеща отново онази неестествена сила в крайниците си, но най-вече желаеше да е безсмъртна, да е свободна не само от стените на този манастир, но и от хода на годините.

„Няма да позволя нищо да ме спре“.

Преди да успее да помръдне, мобилният ѝ телефон, скрит в джоба на полите ѝ, завибрира.

Само един човек знаеше този номер.

„Томи“.

Тя се отдръпна от германеца.

-      Благодаря, Бернт, но сестра Абигейл е права. - Направи лек реверанс и със закъснение си даде сметка, че вече никой не прави подобни неща. - Чувствам се малко замаяна от работата в градината. Май ще е по-добре да вечерям в стаята си.

Устните на Абигейл се свиха в тънка линия.

-      Да, мисля, че така е най-разумно.

-      Жалко - разочаровано рече Бернт.

Абигейл я хвана под ръка, този път още по-здраво, и я поведе към стаята ѝ.

-      Ще останеш вътре - нареди ѝ тя, щом стигнаха малката килия. - Ще ти донеса вечерята.

После излезе и заключи. Елизабет изчака стъпките ѝ да се отдалечат и отиде до прозореца с решетки. Вече беше сама, така че извади телефона и отговори на повикването.

Щом чу Томи, веднага разбра, че нещо не е наред. Сякаш всеки момент щеше да се разреве.

-      Ракът ми се върна - каза той. - Не знам какво да правя, на кого да кажа.

Елизабет стисна телефона по-силно, сякаш можеше да посегне през ефира към момчето, което бе започнала да обича като свой собствен син.

-      Обясни ми какво е станало.

Знаеше историята на Томи, известно ѝ бе, че е бил болен преди вливането на ангелската кръв, която го бе излекувала и му бе дала безсмъртие. А сега бе обикновен смъртен като нея - и болен, както и преди. Макар да го бе чувала да използва думата „рак“, така и не беше разбрала що за заболяване е това.

Искаше да научи повече и затова го притисна.

-      Кажи ми за този рак.