Възпламени ме

А сега е пълно с хора, пространството му е твърде малко, за да побере толкова много тела. Касъл и Брендън, и Лили, и Иън, и Алиа, и Джеймс — всичките са застинали в движение. Всички ме гледат удивено. И тъкмо се каня да кажа нещо, да измисля приемлив поздрав за единствените си приятели, пребити и ранени, когато Адам излиза от малката стаичка, принадлежала някога на Джеймс. Държи нещо в ръце и изглежда отнесен, не забелязва рязката промяна в атмосферата.

Тогава вдига поглед.

Устните му се разделят, сякаш е напът да проговори, а нещото в ръцете му пада на земята, разбивайки се на толкова много звуци, които мигновено изтръгват всички от унеса.

Адам се взира в мен, заковал очи в лицето ми, гърдите му се надигат и спадат, по изражението му се борят безброй различни емоции. Изглежда и ужасен, и обнадежден. А може би ужасен от зараждащата се надежда.

И макар да съзнавам, че май е редно аз да проговаря първа, внезапно проумявам, че не знам какво да кажа.

Кенджи застава до мен с разцепено от огромна усмивка лице. Премята ръка през раменете ми. Стисва ги и казва:

— Вижте какво намерих.

Адам тръгва към мен, но чувството е странно — сякаш всичко се случва на забавен каданс, сякаш моментът не е реален. Очите му преливат от болка.

Като че ли някой ме е ударил в корема.

Но ето го, вече е пред мен, ръцете му обхождат тялото ми, сякаш за да се уверят, че съм истинска, непокътната. Оглежда лицето ми, чертите ми, пръстите му се вплитат в косата ми. И тогава изведнъж като че ли приема, че не съм призрак, не съм поредният кошмар, и ме придърпва така рязко към себе си, че ахвам неволно.

— Джулиет — прошепва той.

Сърцето му тупти лудо до ухото ми, ръцете му ме обвиват силно и аз се топя в прегръдката му, разпознавайки топлия уют на тялото му, аромата му, кожата му. Обгръщам го с ръце, плъзвам ги нагоре по гърба му и се вкопчвам в него, и дори не осъзнавам, че по лицето ми са се ронили тихи сълзи, докато той не се отдръпва, за да ме погледне в очите. Казва ми да не плача, казва ми, че съм в безопасност, че всичко е наред, а аз знам, че е просто лъжа, но въпреки това се радвам да го чуя.

Пак започва да оглежда лицето ми, обхванал нежно с длани тила ми, внимавайки да не докосва кожата ми. Остра болка пронизва сърцето ми при тази мисъл.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук — казва той с пресеклив глас. — Не мога да повярвам, че наистина се случва…

Кенджи прочиства гърлото си.

— Хм… хора? Нагонът ви погнусява хлапетата.

— Не съм хлапе — обажда се Джеймс видимо засегнат. — И не мисля, че е гнусно.