Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
— Ти май не беше в Каер Сус, когато Артур разтури годежа си със Сийнуин? — попитах аз Исса.
— Не, господарю. Но съм чувал за това.
— Беше по време на годежното угощение — казах аз. — Довечера ще ходим на такова угощение. Артур седеше на високата маса и Сийнуин беше до него. Тогава той видя Гуинивиър в дъното на залата. Тя беше загърната с раздърпана пелерина и държеше хрътките си на каишки. Артур я видя и всичко се промени. Единствено Боговете знаят колко мъже загинаха само защото той видя нейната червенокоса глава. — Плъзнах поглед по ниската каменна стена и забелязах изоставено гнездо в един от обраслите с мъх черепи. — Според Мерлин Боговете обичат хаоса — казах аз.
— Мерлин обича хаоса — засмя се Исса без да съзнава колко беше прав.
— Да — съгласих се аз, — Мерлин обича хаоса, но повечето от нас се страхуват от хаоса и затова се опитваме да създадем ред. — Помислих си за внимателно подредената костена кула. — Но когато има ред, ние нямаме нужда от Богове. Когато съществува ред и дисциплина, всичко върви според очакванията. Ако всичко ти е ясно — продължих да разсъждавам аз, — тогава няма нужда от магии. Човек призовава Боговете само когато е несигурен и изплашен, а Боговете обичат да ги викаме. Това ги кара да се чувстват силни, ето затова на тях им харесва, когато ние живеем в хаос — Спомнях си уроците на Мерлин от годините на моето детство, прекарани на Хълма. — Сега можем да избираме — казах на Исса. — Да живеем в подредената Британия на Артур, или да последваме Мерлин в търсене на хаоса.
— Аз ще последвам теб, господарю, каквото и да решиш — каза Исса. Едва ли беше разбрал какво му говорех, но нямаше нищо портив, дори беше доволен, че може да остави избора в мои ръце.
— Де да знаех какво да реша — казах аз. Колко лесно би било, ако Боговете започнат да се разхождат из Британия както преди. Щяхме да можем да ги виждаме, да ги чуваме и да разговаряме с тях. А сега бяхме като хора, които с вързани очи се опитват да намерят игла в купа сено. Закачих отново меча на кръста си, после пуснах костта обратно в джоба. — Искам да съобщиш нещо на останалите, Исса. Не на Каван, защото с него ще говоря лично, но на другите кажи, че ако тази нощ се случи нещо странно, каквото и да е то, да се смятат свободни от клетвата си към мен.
Исса смръщи вежди.
— Ще ни освободиш от клетвата? — попита той, после енергично заклати глава — Не и мен, господарю.
Накарах го да замълчи и продължих:
— Кажи им още, че ако наистина се случи нещо странно (може и нищо да не се случи), и вие решите да останете верни на клетвата си към мен, това ще означава, че трябва да воювате срещу Диурнач.
— Диурнач! — стресна се Исса, веднага плю и направи знака срещу злото с дясната си ръка.
— Предай им това Исса.
— Е, какво толкова може да се случи довечера? — попита той настойчиво.
— Може и нищо да не се случи — казах аз, — съвсем нищо.
Боговете не ми бяха дали никакъв знак и аз все още не знаех какво ще предпочета. Реда или хаоса. Или нито едното, нито другото, защото костта можеше и да е просто едно огризано ребро без никаква магическа сила и счупено щеше да служи единствено като доказателство и символ на безнадеждната ми любов към Сийнуин. Но имаше само един начин да разбера истината за тази кост — като я счупя. Ако посмея.
На пиршеството по случай годежа на Сийнуин.
От всички угощения, на които присъствах в онова късно лято, годежното пиршество на Ланселот и Сийнуин беше най-разточително. Изглежда дори Боговете бяха благосклонни към него — луната светеше пълна и ясна, а това беше чудесно предзнаменование за един годеж. Луната изгря скоро след като слънцето залезе. Сребърният й диск засия над хълмовете. Пред вид на огромния брой хора, които щяха да присъстват на угощението, Кунеглас реши, тържеството да се проведе в Каер Сус.
Гостите бяха много повече отколкото можеше да побере залата на Кунеглас, затова вътре бяха допуснати само най-привилегированите. Другите останаха извън дебелите дървени стени на кралския замък и благодариха на Боговете, че им бяха изпратили ясна нощ. Земята още беше мокра от дъждовете, валяли през седмицата, но имаше достатъчно суха слама, така че хората си постлаха и седнаха на сухо. Слугите привързаха катранени факли към забучени в земята колове и щом луната изгря ги запалиха. Целият кралски комплекс бе ярко осветен от подскачащите им пламъци. Сватбата трябваше да се направи през деня, за да може Богът на светлината, Гуидиън, и Богът на слънцето, Беленос, да изпратят своята благословия на младоженците, но годежът бе предоставен на благословията на луната. От време на време от факлите падаха горящи ивици и подпалваха сухата слама, избухваше смях, пищяха деца, лаеха кучета, наставаше суматоха, но хората винаги успяваха да загасят огъня.