Изчезналият герой

Гостната изглеждаше като погълната от джунгла. Лози се спускаха от стените и тавана, което Джейсън намери за малко странно. Той не мислеше, че растенията могат да растат така във вътрешността на някоя къща. Особено през зимата. Тези обаче бяха яркозелени, при това отрупани с червено грозде.

Няколко кожени кресла бяха разположени срещу каменна камина, в която пукаше огън. В единия ъгъл бибипкаше стара игра с Пакмен, а по стените имаше различни видове маски — усмихнати или намръщени гръцки театрални, английски карнавални, венециански, с клюнове, дървени африкански, американски с пера. Лозите излизаха през устите им подобно на езици. През очите на някои се подаваше червено грозде.

Ала най-странна бе препарираната леопардова глава над камината. Изглеждаше толкова реалистична, че очите й сякаш следваха Джейсън. Когато го изръмжа, момчето почти припадна.

— Стига, Сеймор — скара й се Хирон. — Джейсън е приятел. Дръж се прилично.

— Това нещо е живо! — възкликна Джейсън.

Хирон бръкна в страничния джоб на инвалидната си количка и извади оттам две кучешки бисквити, след което ги метна към леопарда. Той, от своя страна, ги глътна и се облиза.

— Прощавай за декора — каза Хирон. — Това е подарък от стария ни директор, направен преди да го извикат обратно на Олимп. Сметна, че така няма да го забравим. Но господин Д. има странно чувство за хумор.

— Господин Д. — повтори Джейсън, — тоест Дионис.

— Мхм — Хирон отпи от лимонадата си, макар ръцете му леко да трепереха, — що се отнася до Сеймор, господин Д. го освободи от някаква разпродажба в Лонг Айлънд. Леопардът, както може би знаеш, е свещеното животно на господин Д. и затова той бе ужасен от това, че някой може да го препарира. Реши да му вдъхне живот, воден от логиката, че животът на една препарирана глава е за предпочитане пред липсата на какъвто и да е такъв. Аз само бих казал, че е за предпочитане пред съдбата на предишния собственик на Сеймор.

Леопардът оголи зъби и подуши въздуха, сякаш търсеше още бисквити.

— Но след като е само глава — попита Джейсън, — къде отива храната, която изяжда?

— По-добре не питай — отговори Хирон. — Моля, седни.

Джейсън си сипа малко лимонада, макар стомахът му да бе неспокоен. Хирон се облегна на стола си и опита да се усмихне, но Джейсън виждаше, че е насила. Очите на стареца бяха дълбоки и тъмни като кладенци.

— Е, Джейсън — каза той, — имаш ли нещо против да ми кажеш… хм… откъде си?

— Ще ми се да знаех — Джейсън му разказа всичко, като започна със събуждането си в автобуса и завърши с катастрофата в лагера на нечистокръвните. Не виждаше полза да крие подробности, а и Хирон бе добър слушател. Той не реагира на историята по друг начин, освен с кимване към младежа да продължи.

Когато Джейсън свърши, старецът отпи от лимонадата си.

— Така — каза Хирон, — предполагам, че ти също имаш въпроси към мен.