Остатъкът от деня

Колкото повече денят наближаваше, напрежението върху мен, макар и от далеч по-скромен характер от онова, което трябваше да понася негова светлост, съвсем не беше незначително. Твърде добре осъзнавах факта, че ако, не дай си боже, някой от гостите ни почувстваше и най-малкото неудобство в Дарлингтън Хол, това можеше да има невъобразими последици. Освен това безкрайно ме затрудняваше липсата на яснота по въпроса за броя на бъдещите гости. Тъй като конференцията беше на много високо ниво, участниците в нея бяха само осемнайсет видни господа и две дами — една германска графиня и страховитата мисис Елеонор Остин, която по това време все още живееше в Берлин. Всеки от тях обаче можеше да доведе със себе си секретари, камериери и преводачи и нямаше никакъв начин да се установи точният брой на хората, които трябваше да очакваме. Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал. Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката. Съвършено прецизно съставих план за действията на персонала, като предвидих всички случайности. Анализирах най-слабите звена и разработих резервни варианти, за да мога веднага да реагирам в случай на нужда. Дори произнесох пред персонала реч в стил „военна агитация“. Внуших им, че макар и да им се налага да работят до пълно изтощение, те трябва да се чувстват безкрайно горди, че ще изпълняват задълженията си през следващите няколко дни. „Нищо чудно под този покрив да се твори история“, казах им. А те, понеже знаеха, че не е в стила ми да преувеличавам, отлично разбраха, че ни предстои нещо от изключително естество.