Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

„Дори не се опитвам да го подлагам на анализ, казва Пейс, запитан за неговия специфичен стил, открояващ се с финес и лекота за разлика от здравото блъскане на Джон Бонам от „Лед Цепелин“ например. - Знаете ли защо? Винаги съм мислел, че ако съм твърде наясно може да го прецакам, опитвайки се да го променям. Хората казват, че имам различен начин на свирене, различен стил от други рокендрол музиканти. Ами на мен това ми стига, никога не го подлагам на съмнение. Когато притежаваш нещо, което хората третират, малко или много, като индивидуалност, това е нещо много крехко.“

„И ако попиташ повечето хора, които имат такава... да го наречем, дарба, ако ги попиташ как го правят, те ще ти отговорят, че нямат представа. Ще ти отговарят, че това е единственият начин, по който могат да го правят. И ако се опиташ да го разбиеш на съставните му части, ако си кажеш, може би трябва да спра да правя това или да започна да правя онова, до подобря тези или онези неща, тогава изведнъж се оказва, че вече не си себе си. Започваш да губиш магията. Или поне рискуваш да загубиш магията. Ако свириш с инстинкта си и не го мислиш много, тогава всеки път, или поне повечето пъти, ще изненадваш и себе си, и публиката. Аз нямам музикалните способности да правя точно едно и също всеки път и да го хореографирам така, както някои музиканти могат. При мен не работи така. Песента започва, аз започвам да свиря и от там нататък, каквото се случи, това е. Никак не ми се иска да губя това.“

„Уайтснейк“ беше най-забавната група, в която съм бил, продължава Иън, който се отличава (засега) като единствения член на „Дийп Пърпъл“, който е бил барабанист във всеки албум във всички формации на групата. - Никога не съм се смял толкова през живота си; беше страхотно. Групата нямаше никакъв страх от Дейвид, но не в лош смисъл. Просто се виждаше забавната страна на нещата. Ето например моя дебют. Мисля, че свирихме в „Хамърсмит Одеон“ или една от големите зали в Лондон. Погледнах към другите - Мики Мууди и Бърни се заливаха от смях и се бяха облегнали един на друг; ако не се крепяха, щяха да паднат. Аз не загрявах какво е толкова смешно, до- като Бърни не ми посочи към Дейвид. Той се раздаваше отпред на сцената, правеше всички онези прекрасни фигури с таза си, използваше Стойката на микрофона като продължение на персонажа си, изобщо изнасяше целия си репертоар. А като погледнах към публиката, видях, че на първите петнадесетина реда има само момчета, пубери. Не се виждаше една мацка. [смее се] Бърни и Мики бяха забелязали това и просто им беше станало смешно. Само след две минути загубихме и Нийл и аз прихванах. А Дейвид така и не разбра. Имам предвид, той замеряше със сексуален подтекст всички тези 15-годишни момчета, което беше... ами, беше си смешно.“