Върховното кралство [Рицарят]

Просякът млъкна за момент.

— Казвам се Делио.

— Лорн.

— Пийни още малко, Лорн. Става, уверявам те.

Лорн отпи и веднага съжали. Наистина виното му се стори не така отвратително, но не и до степен да му даде трети шанс. Върна бутилката на просяка, който я пресуши на няколко глътки.

— На твое място нямаше да се цупя толкова. Знам какво ти е. Ще ти мине — каза Делио успокоително.

Лорн го погледна втренчено и просякът разбра.

— О! — каза той така, сякаш беше разбрал. — Виждам.

— Какво виждаш?

— Това ти се случва за пръв път, не е ли така?

— Знаеш ли какво ми е?

— Абе, зависи. Пипаш ли кеш?

— Не.

— Тогава да, знам.

Делио се изправи и излезе от сянката на преддверието. Заинтригуван, Лорн също стана и се опря на стената. Краката му леко трепереха, но го държаха.

— Какво…? Какво ми е? — попита той. — Какво става с мен?

Нетърпението му беше направило гласа му дрезгав и заплашителен.

По друго време нямаше да обърне внимание на просяка. Но се чувстваше до такава степен объркан от болката, която го влудяваше, че беше готов да чуе всичко, да изслуша всичко.

Може би дори да повярва на всичко.

— Къде го пипна това? — попита Делио.

С поглед и с движение на брадичката си той посочи белязаната ръка на Лорн, който разбра, че белегът на Тъмнината отново беше станал видим. За пореден път го закри с дясната си ръка.

— Не си прави труда — каза просякът и свали мръсната качулка от главата си.

Лицето му беше ъгловато и лошо обръснато, дясната му буза беше разядена от рана, хванала червеникава кора. Това беше кървавата чума, чумата на Тъмнината. Не беше заразна, но и не можеше да се излекува.

Лорн разбра защо мъжът миришеше на развалено месо, освен на мръсотия.

— Е? — настоя Делио. — Къде го пипна това? В Мъртвите земи?

Без съвсем да знае защо, Лорн реши да каже истината:

— Далрот.

Просякът се опули.

— Далрот? — възкликна той. — Мамка му… Поздравления.

За момент замълча, после изведнъж попита:

— Плащаш си последиците, а?

— Каза, че знаеш какво ми се случва — каза Лорн.

Уморяваше се.

— Няма да ти хареса.

— Говори!

Делио отстъпи крачка назад, но се подчини.

— Би трябвало да знаеш какво се случва, когато пушач на кеш внезапно е лишен от любимата си дрога…

Лорн знаеше много добре. Но се чувстваше прекалено уморен и прекалено много го болеше, за да се разчувства наистина от спомена за легналия Алан със студената лула в устата. Дори не знаеше дали все още беше способен на състрадание.

— Чувства липса.

— Точно така. И с тебе става същото нещо, но с Тъмнината.

Забравяйки за болката в лявата си ръка, Лорн хвана просяка за яката. Очите му пламтяха от гняв.

— Аз… Казах ти, че няма да ти хареса! — изскимтя Делио.