Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Ще ни трябва цяла армия — каза Мин. — И то голяма армия. Сеанчан били превъзхождани по численост, когато се изправили срещу тарабонците, а също и срещу доманите, но много леко спечелили всички битки, поне според това, което чух. — Тя припряно издърпа Нинив и Елейн към стената, защото една дамане и нейната сул-дам минаха по улицата покрай тях. Успокои се, че не се наложи да ги подтиква: двете изгледаха свързаните с каишка жени не по-малко тревожно от нея. — Но след като не разполагаме с армия, ще трябва да се справим само трите. Надявам се, че някоя от вас ще успее да измисли нещо, което аз не мога; мозъка си съдрах от мислене, но стигна ли до ай-дам, каишката и нашийника, се препъвам. Сул-дам никак не обичат някой да ги наблюдава отблизо, когато ги отварят. Мисля, че ще мога да ви вкарам вътре, ако това помогне. Поне едната от вас. Мен ме смятат за слугиня, но слугините може да имат гости, стига да стоят в слугинските стаи.
Нинив се навъси умислено, но лицето й се проясни почти моментално и на него се изписа решителност.
— Не се тревожи, Мин. Хрумнаха ми някои неща. Не съм си пропиляла времето тук в бездействие. Заведи ме при този човек. Оправяла съм се с цял Селски съвет, та с него ли няма да се оправя!
Елейн кимна ухилено и Мин за първи път, откакто бе дошла във Фалме, усети прилив на надежда. За миг долови със скритото си зрение сиянията около двете жени. Означаваше опасност, но това трябваше да се очаква — а и нови неща, образи, каквито не беше виждала около тях преди. Мъжки пръстен от масивно злато се носеше над главата на Нинив, а над Елейн — нажежено до червено желязо и брадва. Това означаваше беда, разбира се, но изглеждаше някак далечна, някъде в бъдещето. Само миг продължи това разчитане, а след това единственото, което можеше да види, бяха Елейн и Нинив, които я гледаха с очакване.
— Той е долу, край залива — отвърна тя.
Колкото повече се спускаха към пристанището, толкова по-многолюдна ставаше стръмната улица. Всички се покланяха ниско, когато минеше някой Сеанчан или някоя плътно закрита със завеси носилка.
Мин се зарадва, като забеляза, че Нинив и Елейн вече знаят за поклоните. Гологърдите носачи не обръщаха на хората повече внимание, отколкото самодоволните бронирани ратници, но ако човек пропуснеше да се поклони, със сигурност щеше да привлече вниманието им.
Тя се изненада, като разбра, че Нинив и Елейн са се озовали в града само няколко дни след като тя и Егвийн бяха доведени тук. Миг след това обаче прецени, че не е никак чудно, че не са се срещнали при тези тълпи по улиците. Тя самата неохотно прекарваше времето си далече от Егвийн — непрекъснато се боеше, че ще отиде на разрешеното й посещение и ще завари Егвийн мъртва. „А сега тя наистина ще загине. Освен ако Нинив не измисли нещо.“
Миризмата на сол и катран се усили. Над главите им запищяха чайки. Сред тълпата се мяркаха моряци — босоноги въпреки студа.
Въпреки тълпите навън ханът не беше претъпкан — цените бяха твърде високи, за да могат повечето хора да си позволят да се заседят тук на чаша ейл. Пращящите огньове в двата края на помещението го затопляха и дебелият ханджия дори беше навил широките ръкави на ризата си. Той изгледа намръщено трите жени и на Мин й се стори, че тъкмо нейната сеанчанска дреха го спря да им каже да се махат. Нинив и Елейн с техните селски кожуси определено нямаха вид на хора, които могат да си платят.
Мъжът, когото търсеха, седеше сам на една маса в ъгъла, на обичайното си място, и мърмореше нещо на чашата с вино пред себе си.
— Имате ли време да поговорим, капитан Домон? — попита тя. Той вдигна глава и отри с ръка брадата си. Тя отново си помисли, че голата му горна устна изглежда странно при тази брада.
— Значи доведе все пак приятелките си да ми изпиете парите, нали? К’во пък, онзи сеанчански лорд ми купи стоката, тъй че пари имам. Сядайте. — Елейн подскочи, когато той изведнъж изрева: — Гостилничарю, греяно вино! Бързо!
— Всичко е наред — успокои я Мин, сядайки в края на една от скамейките около масата. — Той само прилича и говори като мечка. — Елейн приседна в другия край и го погледна несигурно.
— Мечка, а? — разсмя се Домон. — Може и да съм. Ами ти, момиче? Да не би да си се отказала да се махаш? Таз рокля наистина ми мяза на сеанчанска.
— Никога! — изсъска му гневно Мин, но появата на прислужничката с димящите чаши подлютено вино я накара да млъкне.
Домон беше не по-малко предпазлив. Изчака момичето да се отдалечи с монетите му, след което каза: