Камъкът на сълзите
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъкът на сълзите». Краткое содержание книги:
Думите й накараха смълчаните мъже да потръпнат. Калан с мъка се въздържа да не предизвиква повече ужас в очите им, макар пред погледа й все още да се носеха лицата на младите жени в двореца.
— Ние трябва да действаме по друг начин. Ако нападнеш врага си с нож, той няма да разполага нито с време, нито с разстояние, за да ти отговори с копието си. От разстояние, с копие или стрела, той е много по-силен. Трябва да ги изненадаме, докато тъпчат храна в устата си, защото тогава няма да могат да вдигнат тревога. Ако спят — още по-добре, тогава няма да могат да ни ударят с мечовете си.
Снощи конят ми разби главата на един от онези войници и в това нямаше нищо славно, но аз знам, че тази смърт може би е спасила живота на един от вас. Ръката на този войник повече няма да убива. Това дарява радост на сърцето ми. Радост, че е спасен скъпоценния живот на някой от вас. Какво трябва да направим, за да спасим живота на мъжете и жените на Средната земя, живота на още неродените деца. Видяхте какво е станало с хората в Ебинисия. Спомнете си лицата на мъртъвците. Спомнете си по какви начини са били убити, спомнете си ужаса, който са изпитали, преди да умрат. Спомнете си пленените и обезглавени войници. От вас зависи да не допуснем това да се случи никога повече. Но за да го постигнем, трябва да унищожим тези мъже. В това няма слава. Има само борба за оцеляване.
Някъде в задните редици двама мъже започнаха да ръкомахат към другарите си и след малко се отделиха от строя и се присъединиха към хората на Мозъл. Шестдесет и девет. Но останалите останаха по местата си. В лицата им се четеше твърда решимост да участват в тази битка.
Часът удари. Тя не им спести нищо от истината за задачата, която трябваше да изпълнят, разколеба увереността им, че тази война ще им донесе слава. Накара ги да разберат мащабността на делото, с което се захващаха. Каза им какво трябва да се направи. Убеди ги колко важна е ролята им във всичко това. Настъпи моментът да поемат тежката отговорност, да се превърнат в инструмент на отмъщението, който щеше да спаси Средната земя от страшната напаст. Калан разпери ръце срещу мъжете, които стояха пред нея, и напоената с кръв бяла наметка се плъзна назад.
— Аз съм мъртва — извика тя към сивото небе. Мъжете, смръщили чела, леко се наведоха към нея. — Това, което се случи с мъжете и жените в моята родна земя, с моите бащи, синове, майки и дъщери — това ме уби. Тяхната болка рани смъртоносно моето сърце. — Ръцете й паднаха и се отпуснаха тежко към земята, гласът прозвуча яростно: — Само отмъщението може да ме съживи! Само победата може да върне живота в мен! Аз съм Майката Изповедник на Средната земя. Аз съм вашите майки, вашите сестри, неродените още ваши дъщери. Аз ви призовавам да умрете заедно с мен и да живеете отново, за да отмъстите за мен. — Тя вдигна нагоре ръка. — Които се присъединят към мен, ще умрат заедно с мен. Техният живот ще се върне само чрез отмъщението. Докато имаме още живи врагове, ние сме мъртви. Ние няма да загубим живота си в тази битка, животът на всеки един от нас вече е загубен сега, тук, днес. Само тогава, когато всеки един от унищожителите на Ебинисия бъде убит, ние ще заживеем отново. Дотогава за нас няма живот.
Тя погледна лицата на мъжете, събрани пред нея, които очакваха следващите й думи. Внезапен полъх на вятъра раздвижи окървавената вълча кожа около врата й. Калан извади ножа си и го вдигна високо, за да го видят всички. Допря го до сърцето си.
— Нека да се закълнем в добрия народ на Ебинисия, който вече е заедно с духовете на своите предци, и в славния народ на Средната земя.
Почти всички мъже извадиха ножове и ги допряха до сърцата си. Седем не го направиха и мърморейки, тръгнаха да настигнат Мозъл. Седемдесет и шест.
— Отмъщение без милост, преди нашият живот да се върне в нас — каза тя.
Всеки от мъжете пред нея повтори клетвата с гробовен глас, който прозвуча сякаш извиращ от едно гърло.
— Отмъщение без милост, преди нашият живот да се върне в нас!
Грохотът на думите им отекна в утринния въздух.
Калан обърна очи към Уилям Мозъл, който я изгледа през рамо, преди да отведе хората си към прохода. След това побърза да се съсредоточи върху строените пред нея войници.
— Вие всички се заклехте! Тази нощ започваме да убиваме хората от Императорския орден. Запомнете, че пленници няма да има.
Този път нямаше възторжени викове. Всички стояха мълчаливи в мъртва тишина.
— Оттук нататък ще пътуваме без каруците. Всеки ще вземе най-необходимото — онова, което е в състояние да носи на гърба си. Трябва да можем да преминаваме през горите и малките проходи, да бъдем по-маневрени от онези, които ще преследваме. Ще ги нападаме от всички посоки, ще бъдем бързи и безшумни като вълци на лов. Ще ги разиграваме и водим така, както го правят вълците. Ние сме народът на тази земя. Всички познаваме горите и планините наоколо. Ходили сте на лов по тези места още като деца. Ще използвате познанията си. Врагът е на чужда територия и ще избягва тесните проходи заради каруците. Ние няма да имаме техните пречки. Ще се движим около тях като вълци. Ще се освободим от каруците, като вземем само най-необходимото в торбите си. Оставете тежките ризници, няма да ви трябват, няма да се биете на бойно поле. Вземете само леките неща, които няма да пречат при движение. Храна вземете, колкото можете да носите. Няма да носите нито бира, нито вино. Когато отмъстим за народа на Ебинисия, тогава ще пиете колкото ви душа иска. Но дотогава нито капка. Всеки един от нас във всяка една минута е под тревога. Няма да почиваме, докато не убием и последния от тях. Каквото остане от храната, подредете го в няколко малки каруци, но не слагайте вътре оръжие или ризници. Ще ни трябват неколцина доброволци, които да предадат тези каруци на врага.