Безумният кораб

От хората на Кенит бе пострадал само един, и то леко ранен в крака. Този развой не изненадваше капитана: неговите моряци разполагаха с предимството на пълния стомах и качествените оръжия, а и освен това те се бяха сражавали с обикновени побойници. Последните ги бяха превъзхождали единствено откъм численост, ала след първите няколко погинали останалите бяха предпочели да избягат.

Най-сетне стъпил на по-твърда земя, Кенит обърса длани в панталоните си, които така или иначе вече не ставаха за нищо. Хората му продължаваха да го обграждат, макар вече нищо да не заплашваше техния капитан.

Заплахата не беше единственото отсъствие: развалините на Заграба не можеха да им предложат нищо. Нямаше места, където човек да се окъпе, където да се почерпи, където да продаде плячката си. Заграба вече не съществуваше, така че нямаше смисъл да остават тук.

— Махаме се — обърна се той към Соркор. — В Биволския залив има човек, който разполага с връзки в Кандило. При последното ни посещение той се хвалеше, че по-добри от неговите цени надали сме щели да намерим.

— Тъй вярно — съгласи се помощникът. Той бе свел глава, явно заинтригуван от пясъка между огромните си ботуши. Най-сетне той се престраши да изрече: — Капитане, решил съм да взема Алисъм със себе си.

— Щом трябва — с известно раздразнение отвърна Кенит. И тъй като в очите на погледналия го заместник той различи гняв, капитанът побърза да продължи. — А в случая наистина се налага. Какво друго е останало на бедната девойка? Ти си единствената закрила, с която тя разполага, Соркор. Дори бих казал, че е твой дълг да се погрижиш за нея.

Соркор бе започнал да кима.

— И аз така реших, сър.

Кенит насочи отвращението, което чувстваше, в безопасна посока — към калта, която го делеше от лодката. Целия този участък той трябваше да преодолее без видими затруднения, с не по-големи усилия от придружителите си.

Пиратът стисна хлъзгавата си патерица.

— Да вървим. Няма какво да правим тук.

Той не пропусна да погледне към все още изчакващите зяпачи. Никой от тях не изглеждаше склонен на нова битка, но пък човек винаги трябваше да очаква изненади.

Един от тях действително пристъпи напред.

— Тръгваш си? Просто така?

— По какъв друг начин очакваш да си тръгна? — попита го Кенит.

За трети път днес Уинтроу го изненада:

— Вие показахте по недвусмислен и категоричен начин, че капитан Кенит не е добре дошъл тук. На какво основание очаквате от него да губи времето си с вас?

— Не ние бяхме тези, които го нападнаха! — раздразнено извика мъжът. — Те вече са мъртви. Защо ние да бъдем наказвани за тяхната постъпка?

— Но вие по никакъв начин не го защитихте — остро изтъкна Уинтроу. — Това показва, че не сте научили нищо. Нищо! Вие все още смятате, че злото, което спохожда другиго, не засяга самите вас. Вас не ви интересуват хората, които биват завличани в робство: важното е, че вие оставате незасегнати. Не ви интересуват опожаряваните градове: важното е, че вашият градец е останал невредим. Не ви интересува, че пред очите ви погиват хора: важното е, че вие оставате живи. Вие сте от хората, които се размърдват, единствено когато ножът опре до тяхното гърло. А ние нямаме нито време, нито намерение да чакаме подобно нещо. Има други градове, които с готовност се вслушват в съветите на капитана и с радост печелят облаги от неговото водителство. Заграба е мъртва. Тя никога не е намирала място върху картите и никога няма да намери. Защото хората, които я населяват, са мъртви още приживе.