Червения рицар

— Тази вечер всички сме по-смели от снощи, независимо от всичко — рече Майрам и погледна към Амичия. — Ще се ожените ли за нея?

Капитанът се приведе съвсем близо до монахинята.

— О, да — отвърна той, а Майрам сложи ръка на рамото на момичето.

— Тогава ни кажете името си — рече тя.

— Аз вече го знам — каза Амичия. — Той е…

Изведнъж хората на двора започнаха да ликуват. Капитанът надзърна навън — на самата граница на светлината, хвърляна от огъня, стоеше Йеханес, а зад него — трима мъже, облечени в черни туники с бели кръстове и доспехи, които отразяваха пламъците като движещи се огледала.

Червения рицар се извърна от двете монахини, помаха на сер Йеханес и се наведе към двора.

— Какво става?

— Сега пък някой влезе през тайния проход — отвърна Йеханес. — Отвън. Пратеници на краля. — При думата „крал“ всички отново започнаха да ликуват, а Йеханес посочи трите фигури, застанали сред руините на покритата пътека. — Рицари от ордена.

Музиката спря и единият от новодошлите вдигна забралото си. Оказа се възрастен мъж с младолика усмивка.

Капитанът изпита почти осезаемо облекчение. Беше като замаян, коленете му омекнаха.

— Чудесно — каза той, върна се на двора и стисна ръцете на първия мъж, наметнат с дългия черен плащ с герба на рицарите от ордена на свети Тома от Ейкън.

— Аз съм капитанът — рече той. — Червения рицар.

— Марк, абат на Пинрайт — рече мъжът, чиято дясна ръка беше стиснал. — Бих искал да ви поздравя за отличната отбрана на крепостта, макар че разбрах от сер Йеханес, че лейди игуменката е мъртва.

— Загина снощи в бой, милорд — каза капитанът и внезапно го обзе нерешителност. Нямаше представа какво е отношението на военните ордени към херметизма и другите фантазми.

Абатът кимна.

— Тя беше изключителна жена — каза той. — Ще отида да ѝ окажа почитта си. Първо обаче трябва да ви съобщя, че кралят е от другата страна на реката и идва насам. Армията напредва много предпазливо, но утре късно сутринта би трябвало да пристигне от другата страна на Замъка на моста. В най-лошия случай — вдругиден.

Капитанът се ухили, истински щастлив.

— Мога само да приветствам тази новина — отвърна той и огледа тримата мъже. — Сигурно сте изморени.

Абатът сви рамене.

— Бронята на вярата не изморява, сине мой. Чаша вино обаче ще ни дойде добре.

— Да отидем в параклиса — обади се рицарят по средата, който носеше черна надризница без ръкави с осмовърхия кръст на ордена на гърдите.

— Ако позволите, бих желал да останете още малко тук, за да ви видят хората — каза капитанът. — Някои от тях се съмняваха, че ще дойдете.

Абатът поклати глава.

— Закъсняхме, капитане, няма съмнение в това.