Окото на света

„Една Айез Седай никога не лъже, но истината, която изрича, може да не се окаже тази, която ти самият искаш да чуеш.“ Това му го беше казал Том, а тя всъщност не беше отговорила на въпроса му. Лицето му остана безизразно и той задържа ръцете си на коленете, за да не отрие потта от дланите си по брича.

Егвийн хлипаше тихо. Нинив я беше прегърнала, но сякаш и тя се канеше да се разплаче. На Ранд също му се дощя.

— Всички са тавирен — промълви внезапно Лоиал. Тази перспектива сякаш го беше озарила и той с нетърпение очакваше да се взре в Шарката, която се втъкаваше толкова близо до него. Ранд го изгледа невярващо и Огиер смутено сви рамене, но не можа да прикрие нетърпението си.

— Да — каза Моарейн. — При това трима, а аз очаквах да е само един. Случиха се твърде много неща, които не очаквах. Тези вести, свързани с Окото на света, променят всичко. — Тя замълча намръщена. — За известно време Шарката, изглежда, се завихря около вас тримата, както казва Лоиал, и този вихър има още да се усилва, преди да отслабне. Понякога да бъдеш тавирен означава, че Шарката е принудена да се огъне пред теб, но друг път — че Шарката те води силом в нужната посока. Сплитът все още може да се втъче по много начини и не малко от тях могат да се окажат гибелни. За вас, както и за целия свят. — Тя въздъхна. — Не можем да останем в Кемлин, но по който и път да тръгнем, Мърдраал и тролоците ще се доберат до нас, преди да сме изминали и десет мили. И точно в този момент чуваме за заплахата спрямо Окото на света, не от един източник, а от три, и всеки от тях изглежда независим от останалите. Шарката силом указва пътя ни. Шарката все още се заплита около вас тримата, но чия ръка сега държи кросното и чия ръка мести совалката? Дали стените на затвора на Тъмния са се разклатили дотолкова, че да е установил чак такъв контрол?

— Зашо ги приказваш такива? — обади се рязко Нинив. — Няма нужда да ги плашиш.

— А ти самата не се ли плашиш? — попита я Моарейн. — Аз се плаша. Какво пък, може и да си права. Не бива да позволим на страха да направлява действията ни. Дали е капан, или навременно предупреждение, все едно, трябва да направим това, което сме длъжни, и то е бързо да стигнем до Окото на света. Зеления човек трябва да знае нещо за тази заплаха.

Ранд се сепна. „Зеления човек?“ Другите също се стреснаха, с изключение на Лоиал. На широкото лице на великана се изписа тревога.

— Дори не мога да рискувам да се спра в Тар Валон за помощ — продължи Моарейн. — Попаднали сме в капана на времето. Дори да можем да напуснем тайно града, ще ни отнеме седмици езда, докато стигнем до Погибелта, а се опасявам, че не разполагаме със седмици.

— Погибелта! — възкликнаха всички, но Моарейн ги прекъсна:

— Шарката показва криза и в същото време — път да я преодолеем. Ако не знаех, че е невъзможно, щях почти да повярвам, че се е намесил Създателят. Но има път. — Тя се усмихна, сякаш се беше пошегувала несполучливо, и се обърна към Лоиал. — Тук, в Кемлин, има дъбрава на Огиер и портал към Пътищата. Новият град сега се простира върху някогашната дъбрава, така че порталът към Пътищата трябва да е някъде в стените му. Знам, че повечето Огиер вече не изучават Пътищата, но този, който притежава Таланта и учи Песните на Растежа, би трябвало да притежава това познание, дори и да е убеден, че никога няма да го използва. Ти знаеш ли Пътищата, Лоиал?