Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Пет дни, ако броим дните. Или четири нощи. Не се тревожи. Още си твърде слаб. Не искам да минавам през Стълба на Умението, докато не събереш повече сили.
— Изобщо не ми се минава през Стълба на Умението.
— Може — съгласих се. — Но в крайна сметка ще ни се наложи. Не мога да оставя завинаги Шишко при Черния мъж. И казах на Сенч, че ще чакаме кораба на брега. Трябва да пристигне след… пет дни, ако не се лъжа.
Бях изгубил представа за време в ледения лабиринт. Бях блокирал контакта с котерията след неуспешния опит за изцеление. На няколко пъти смътно усещах някой да драска по вратата ми, но решително не им обръщах внимание. Сигурно бяха загрижени за мен.
— Имам живот, към който да се върна — казах на глас, за да убедя сам себе си в това.
— А аз — не.
В гласа му звучеше задоволство. Това ме окуражи. През деня все още се случваше да застива неподвижен, сякаш се вслушваше в бъдеща, които вече не го подканваха. Запитах се как ли се чувства. През целия си живот се бе опитвал да насочи времето по най-добрия според него път. И го беше постигнал — живеехме в бъдеще, което бе негово дело. Мисля, че се колебаеше между задоволството от постигнатото и тревогата за собствената си роля в него — когато се замисляше за подобни неща. Понякога просто седеше с осакатените си ръце в скута и гледаше пръстта в краката си. Тогава погледът му беше отнесен и дишаше толкова бавно и плитко, че гърдите му почти не се движеха. Знаех, че в такива моменти се опитва да намери смисъл в неща, които по самата си същност са безсмислени. Не се опитвах да го отвличам; стараех се — както и сега — да съм оптимист относно бъдещето.
— Така е. Нямаш живот, към който трябва да се връщаш. Нямаш товари на раменете си, нямаш хомот за теглене. Ти умря. Виждаш ли колко приятно нещо може да е смъртта? Щом си мъртъв, никой не очаква от теб да ставаш крал. Или ясновидец.
Той се надигна на лакът.
— Говориш от собствен опит — каза тъжно, без да обръща внимание на насмешливия ми тон.
Ухилих се.
— Именно.
Той се отпусна върху наметалото до мен и се загледа в небето. Не се усмихна. Проследих погледа му. Звездите избледняваха. Претърколих се настрани и се изправих пъргаво.
— Скоро ще настане време за лов. Утрото наближава. Чувстваш ли се достатъчно силен да дойдеш с мен?
Наложи се да чакам отговора му. Накрая той поклати глава.
— Честно казано, не. Никога досега не съм се чувствал толкова уморен, слаб и разбит. Какво си направил с тялото ми?
„Никога досега не си бил измъчван до смърт“. Не ми се видя особено подходящ отговор, така че го премълчах.
— Мисля, че ще ти трябва известно време да се възстановиш, това е. Ако имаше малко повече месо по костите, можехме да използваме Умението и да те изцелим.
— Не — категорично отказа той. Не настоях.
— Във всеки случай, писна ми от островитянски пътни дажби, а и не ни е останало много от тях. Малко прясна храна ще ти се отрази добре. Но тя няма да дойде сама, докато се излежаваме тук. Ако я искаш сготвена, опитай да разпалиш огъня, преди да се върна.
— Добре — тихо се съгласи той.
Ловът не вървеше. Тревогите за Шута не ми позволяваха да се съсредоточа. Едва не настъпих един заек и той успя да се измъкне, въпреки че тутакси му скочих. За щастие в потока имаше риба — едра, сребриста и лесна за хващане. Върнах се по зазоряване с четири парчета, целият вир-вода. Изядохме ги, докато слънцето се издигаше в небето, след което настоях да отидем заедно до потока, за да измием изцапаните си ръце и лица. Стомахът ми бе пълен и бях готов за сън, но Шутът си оставаше тъжен и замислен. Седеше до огъня и го ръчкаше.
— Какво има? — попитах го, когато въздъхна за трети път.
— Не мога да се върна.
— Е, можеш да останеш тук. По това време е доста приятно. Но зимите са сурови, повярвай ми.
— Пак говориш от собствен опит.
Усмихнах се.
— Беше на няколко долини оттук. Но иначе си прав, говоря от собствен опит.
— За пръв път през живота си не зная какво да правя — призна той. — Пренесе ме напред, във време след смъртта ми. Всеки път, когато се будя, съм смаян. Нямам представа какво ще се случи с мен в следващия момент. Не зная какво да правя с живота си. Чувствам се като кораб, развързан от пристанището и оставен да се носи по теченията.
— Толкова ли е страшно? Носи се по течението известно време. Почивай, набирай сили. Повечето от нас копнеят за подобна възможност.