Бесове

— Успокойте се — молеше го Софя Матвеевна.

— Одеве всичко беше лъжа — от славолюбие, от честолюбие, от суетност — всичко, до последната дума, о, негоднико, негоднико!

Холерината му бе прераснала в друго — в припадък на истерично самосъжаление. Вече споменах за тия му припадъци, говорейки за писмата, които пишеше на Варвара Петровна. Внезапно си спомни за Lise, за вчерашната им сутрешна среща: „Това беше същински ужас — сигурно е станало някакво нещастие, а аз не я попитах, не се поинтересувах! Мислех единствено за себе си! О, какво става с нея, не знаете ли какво става с нея?“ — молеше той Софя Матвеевна.

После й се кълнеше, че „няма да измени“, че ще се върне при нея (тоест при Варвара Петровна). „Ние ще заставаме до входа (тоест той със Софя Матвеевна) всеки ден, когато тя се качва в каретата си, за да отиде на сутрешна разходка, и безмълвно ще я гледаме… О, искам да ме удари и по другата страна; с наслада го приемам! Ще обърна и другата си страна comme dans votre livre391! Едва сега, едва сега разбирам какво значи да обърнеш другата… «буза». Никога не съм го разбирал досега!“

За Софя Матвеевна настъпили двата най-страшни дни в живота й — тя и досега с трепет си ги спомня. Степан Трофимович се разболял толкова сериозно, че тя не могла да замине с парахода, който тоя път най-акуратно се появил точно в два часа следобед — сърце не й давало да го изостави. Според както тя разказва, той дори много се зарадвал, че параходът отпътувал.

— Чудесно, прекрасно — промърморил той от леглото, — защото аз непрекъснато се боях, че ще заминем. Тук е толкова хубаво, тук е по-хубаво отвсякъде… Нали няма да ме изоставите? О, вие не ме изоставихте!

„Тук“ обаче не беше чак толкова хубаво. Той просто не щеше да знае за нейните затруднения — главата му беше пълна само с разни фантасмагории. Смяташе заболяването си за нещо дребно, мимолетно и изобщо не мислеше за него, мислеше само за това, как ще тръгнат и ще почнат да продават „тези книжки“. Молеше я да му чете Евангелието.

— Отдавна не съм го чел… в оригинал. А пък някой ще ме попита нещо и ще сбъркам; трябва все пак да се подготвим.

Тя седна до него и отвори книжката.

— Прекрасно четете — прекъсна я той още на първия ред. — Виждам, виждам, че не съм сбъркал! — добави той неопределено, но възторжено. И изобщо той непрекъснато се намираше в едно възторжено състояние. Тя му прочете проповедта от планината.392

— Assez, assez, mon enfant393, достатъчно… Нима наистина смятате, че това не е достатъчно!

И безсилно затвори очи. Беше на края на силите си, но все още не губеше съзнание. Софя Матвеевна стана, предполагайки, че ще иска да спи. Но той я спря.

— Друже мой, цял живот съм лъгал. Дори когато съм говорил истината. Защото никога не съм говорил заради истината, а само заради себе си — това и по-рано го знаех, но едва сега го виждам… О, къде са приятелите ми, които цял живот съм оскърбявал със своето приятелство? Край, край! Savez-vous394, че може би и сега лъжа, сигурно и сега лъжа. Главното е, че си вярвам, като лъжа. Най-трудното в живота е да живееш и да не лъжеш… и… и да не вярваш на собствените си лъжи, да, да, точно това е! Чакайте обаче, всичко това после… Ние сме заедно, заедно! — добави той с ентусиазъм.