Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
— О, да, разбира се. Вижте, работата е там, че получих информация от служител на нюйоркската полиция, бивш служител всъщност. Севги Ертекин. Познавате ли я?
Сервитьорката се приближи с вдигнати вежди, макар да не беше извадила още тефтерчето си от джоба на престилката. Рано беше. Като се изключи самотният брокер, те бяха единствените клиенти в бара.
— Ще поръчате ли нещо?
— Не, благодаря — рязко каза Ейми Уестхоф.
Сервитьорката сви рамене и отстъпи назад. Карл й метна извинителен поглед. Уестхоф я изчака да се върне на бара, преди да заговори.
— Да, познавам Ертекин. Бегло. Какво ви е казала?
— Ами, твърди, че вие сте издали Конрад на АГЛОН, защото ви е зарязал, а после сте се опитали да го предупредите в последния момент. Но очевидно сте закъснели. И сега…
— Шибана кучка! — Но дори и на мижавото осветление в бара се виждаше пепелявият цвят на лицето й.
— Значи отричате, така ли?
Уестхоф вдигна треперещ пръст.
— Върнете се при оная рошава кучка и й предайте от мен, че…
— За съжаление това е невъзможно. Севги Ертекин е мъртва. Но преди да умре, ме помоли да ви предам нещо, нещо, което е искала да направи лично, но не е могла.
Русата жена присви очи.
— Какво нещо?
А после трепна, изписка, дръпна се и погледна надолу към крачола на панталона си. Притисна бедрото си с две ръце.
— Какво беше това, по дяволите?
— Стреличка с генномодифицирано кураре — студено каза Карл. — Ще парализира мускулите ви и няма да можете да дишате, нито да извикате за помощ.
Уестхоф го гледаше ококорено. Опита се да стане, но не успя, само изръмжа задавено; продължаваше да го гледа.
— Това е значително подобрен вариант на естествената отрова кураре — продължи той. — Може да се нарече тринайската на отровите. Ако трябва да гадая, бих казал, че ви остават още седем или осем минути. Приятно прекарване.
Плъзна чашата по плота на масата към нея. Устата на Уестхоф се изкриви, гърбът й се подпря безсилно на стената. Карл стана да си ходи. Наведе се към нея.
— Севги Ертекин искаше да умреш — каза й тихо. — И сега си мъртва.
После се измъкна от сепарето и тръгна към вратата. Пътьом погледна към бара — сервитьорката седеше на едно от високите столчета и се занимаваше с телефона си. Когато вдигна поглед към него, Карл й отвърна с умърлушена усмивка и завъртя изразително очи. Момичето направи съчувствена физиономия, усмихна му се и се върна към телефона си. Той стигна до вратата, бутна я и излезе на студения следобеден въздух.
Изхвърли пистолетчето със стреличките през решетката на един канал на Уол Стрийт: с известно съжаление заради усилията на Матю да му намери дилър с достатъчно лоша слава и заради цената, която въпросният дилър му поиска, когато стана ясно, че Карл бърза с поръчката.
От друга страна, беше изпълнило предназначението си.
„Надявам се, че това си искала, Севги.“
Обади се на Нортън от таксито на път за летището.
— Можеш ли да говориш?
— Да, вече съм в централата на Джеферсън Парк. Ти къде си?
— На Бруклинския мост. Пътувам за летището.
— Още си тук, в града? — Гласът на Нортън само дето не му спука тъпанчето. — Какви ги вършиш, Марсалис?
— Имах да свърша едно-две неща. Още ли е безопасно да летя?
Нортън издиша продължително.
— Би трябвало, да. Полицията тропа на вратата ми, а онези от „Вейл Корнел“ се разпищяха, че ще ни съдят, но с КОЛИН зад гърба си засега удържам положението. Винаги съм знаел, че има някаква причина да приема тази работа.
— Старомодното корпоративно влияние, а? — подсмихна се Карл, после стана сериозен. — Дали ще се опитат да ти лепнат обвинение, как мислиш?
— Е, засега аз ръководя парада, така че няма страшно. Пък и бях в банята, както си спомняш. Нямах представа какво става, докато ти не ме повика, а когато излязох, Ортис вече беше мъртъв.
— Не ми звучи много убедително.
— И не е. Но става въпрос за най-силната неправителствена организация на планетата, не забравяй. Стига си се тревожил за мен, Марсалис. Ако искаш да ми помогнеш, просто си разкарай задника от територията на Съюза по най-бързия начин.
— Точно това правя.
Затвори и впери поглед през прозореца на таксито. Оребрена светлина примигваше през стоманените решетки на мостовата конструкция, шареше лицето му, а въздухът в таксито ту се изпълваше с танцуващи в слънчеви снопове прашинки, ту потъваше в сумрак. От другата страна на Ист Ривър Манхатън пъчеше ъгловатия си релеф на фона на студено, синьо до съвършенство небе. Слънцето светеше и се стичаше като разкъсан жълтък по фасадата на една от новите черни нанопостроени административни кули. Раздялата се впиваше като мъгла в смаляващия се градски пейзаж.