История на Втората световна война

За да изпълнят този стратегически план, американците започват да оказват помощ на китайските националисти начело с Чан Кайши и да подкрепят съпротивата им срещу японците. Освен това те настояват британците да под-новят настъплението в Бирма и да установят контрол над Бирманския път към Южен Китай, по който армията на Чан Кайши би могла да бъде снабдявана и да й се оказва военна помощ.

Настъплението в централната част на Тихия океан се развива толкова стре-мително, че адмирал Нимиц прехвърля усилията си на север. Завзети са Ма-рианските острови. Въвеждането на бомбардировачите с далечен обсег В-29 на въоръжение в американската авиация позволява да се нанесе директен удар по Япония (тъй като от Марианските до Японските острови има по-малко от 2300 км). Нещо повече, до завземането на Марианските острови през октомври 1944 г. американският Съвет на началник-щабовете стига до заключението, че не трябва да разчита на помощ от китайските националисти и че британците едва ли ще стигнат скоро до южните граници на Китай. Планирайки операциите в централната част на Тихия океан, адмирал Кинг възнамерява отначало да нанесе удар по Маршаловите острови, но впоследствие е принуден да се откаже от тази идея поради недостиг на транспорт и на обучени войски, без които не може да разчита на успех. Решено е ударът да бъде нанесен по Гилбъртовите острови, въпреки че те се намират малко по-далеч от американската база на Хавайте. Предполага се, че за превземането им ще бъдат необходими по-малко усилия, ще бъде натрупан опит в осъществяването на морски десантни операции и ще бъдат овладени бази за следващите операции на бомбардировъчната авиация срещу Маршаловите острови. Главните обекти трябва да бъдат двата най-западни атола в тази група — Макин и Тарауа. Като главнокомандващ Нимиц възлага ръководството на тази операция на вицеадмирал Спруънс. Десантните войски, получили названието 5-и десантен корпус, се командват от генерал-майор Смит, а корабите, осигуряващи десанта — от контраадмирал Търнър, който вече има опит в подобни операции на Соломоновите острови. Силите за десанта са разделени на две групи: едната за атола Макин, другата — за атола Тарауа. В първата група има 6 транспортни кораба с 27-а дивизия (7000 души), във втората — 16 транспортни кораба с 2-ра дивизия на морската пехота (повече от 18 000 души). Освен от спомагателните самолетоносачи десантът се прикрива от оперативния отряд на контраадмирал Паунол, който се състои от 6 тежки самолетоносача, 5 леки крайцера и 6 нови линейни кораба, а също и от няколко други малки кораба. Освен 850-те самолета на самолетоносачите в операцията участват още 150 бомбардировача от бази на брега. Интересното е, че в тази операция се използва подвижна група за снабдяване, която осигурява действията на корабите от флота и поема цялото материално-техническо обслужване, с изключение на основния ремонт на големите бойни кораби. В състава на групата има танкери, буксири, миночистачи, шлепове, база за снабдяване с боепри-паси. По-късно в групата са включени дори санитарни кораби, плаващ док, плаващи кранове, хидрографски кораби, кораби за построяване на понтонни мостове и други помощни плавателни съдове. Този плаващ тил значително увеличава възможността за извършване на морски десантни операции. На 20 ноември 1943 г. след въздушна бомбардировка започва настъплението срещу Гилбъртовите острови, получила кодовото име операция „Галваник“. Японците разполагат на Гилбъртовите острови с неголеми сили, тъй като подкрепленията, които е трябвало да дойдат през септември в съответствие с „новата оперативна политика“, все още не са пристигнали. На атола Макин гарнизонът е от 800, а на атола Апамама — само от 25 души. На Тарауа обаче се намират повече от 3000 японски войници и офицери и той е силно укрепен. На атола Макин неголемият японски гарнизон оказва съпротива четири дни срещу американската дивизия, която няма боен опит. Много резултатно се оказва използването на десантни гъсенични машини, но десантчиците разполагат с твърде малко от тях.