Силата на сянката

— Така се обличат жените на Морския народ в морето — изрече тя припряно и се изчерви. — Исках само да видя какво изпитва човек и това място ми се стори най-подходящото. В края на краищата не бих могла да го направя на кораба, нали?

— И какво изпитваш? — попита я с любопитство Егвийн.

— Всъщност прохладно е. — Елейн огледа обкръжаващите ги колони. — И те кара да се чувстваш все едно че всички са вперили погледи в теб, макар тук да няма никой. — Тя изведнъж се разсмя. — Бедните Том и Джюйлин. През повечето време не знаят накъде да се обърнат. Половината екипаж са жени.

Егвийн също заоглежда колоните и потръпна неловко. Наистина изпитваше чувството, че ги гледат. Несъмнено се дължеше на това, че бяха единствените хора в Камъка. Никой, който имаше достъп до Тел-айеран-риод, не можеше да очаква някой да го наблюдава точно тук.

— Том ли? Том Мерилин? И Джюйлин Сайдар? Ама и те ли са с вас?

— О, Егвийн, Ранд ги изпрати. Ранд и Лан. Е, всъщност Том го изпрати Моарейн, но Ранд е изпратил господин Сайдар. Да ни помагат. Нинив направо цъфти, макар че се старае да не го показва.

Егвийн се подсмихна. Нинив разцъфнала? Лицето на Елейн сияеше и дрехата й отново се беше променила — сега бе с много по-ниско деколте, явно без тя да го осъзнава. Тер-ангреалът, странно усуканият каменен пръстен, помагаше на щерката-наследница да достига до Света на сънищата толкова лесно, колкото и Егвийн, но не й осигуряваше самоконтрол. Това трябваше да се научи. Странични помисли — например как би искала да изглежда пред Ранд — все още можеха да променят нещата по Елейн.

— Как е той? — Гласът на Елейн представляваше странна смесица от невинно безгрижие и загриженост.

— Ами — отвърна Егвийн — мисля, че е добре. — Разказа й всичко най-подробно. За Порталните камъни, за Руйдийн — толкова, колкото знаеше от чутото; плюс онова, за което бе успяла да се досети от неволно подхвърлените думи за очите на предците — за странното същество от знамето на Дракона, появило се на ръцете на Ранд, за разкритието на Баир, че той бил ориста на айилците, за свикването на вождовете на кланове в Алкаир Дал. Амис и другите Мъдри сигурно го правеха в момента — тя трепетно се надяваше, че го правят. Разказа й дори странната история с родителите на Ранд, макар и сбито. — Но какво да ти кажа, не знам. Той сега се държи дори по-странно отпреди, а и Мат също. Не искам да кажа, че е полудял, но… Станал е твърд като Руарк или Лан, в някои отношения поне навярно дори още по-твърд. Замисля нещо, струва ми се — нещо, за което държи никой да не узнае — и бърза да го постигне. Това е обезпокоително. Понякога имам чувството, че вече не вижда хората около себе си, че ги възприема само като камъчета на игралната дъска.

Елейн не изглеждаше разтревожена, или поне не заради същото.

— Той е това, което е, Егвийн. Един крал или пълководец не може винаги да си позволи да вижда отделните хора. Когато един владетел трябва да направи нещо, което е добро за държавата му, има случаи, в които някои трябва да пострадат заради общото благо. А Ранд наистина е крал, Егвийн, макар и без държава, ако не смятаме Тийр, и ако не иска да направи нищо, от което някой би могъл да пострада, най-накрая ще пострадат всички.