![Вековен дъжд [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/5/vekoven-dzhd-bg-download.jpg)
Вековен дъжд [bg]
- Автор: Рейнольдс Аластер
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
- ISBN: 9789547613249
- Переводчик: Петър Тушков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вековен дъжд [bg]». Краткое содержание книги:
Разследването на Оже преплита класическата космическа опера в края на XXIII век и неповторимата атмосфера на ноар детективски роман, разположен в Париж от средата на XX век, като резултатът е една екстравагантна смесица от стилове и персонажи. Плътният и увлекателен стил на Рейнолдс вдъхва на написаното типичните за неговите книги дълбочина, живот и индивидуалност, отново доказвайки мястото му сред майсторите на жанра.
— Беше обикновен случай — отвърна Флойд с леко свиване на раменете. — И някой трябваше да го разреши.
Когато първата ракета се отлепи и забърза напред, кацнала на върха на ярката като слънчев лъч следа от двигателя си, Флойд усети кратко разтърсване. Откакто бяха напуснали кораба на Тунгуска, бяха изминали шест часа, които му се бяха сторили колкото двайсет. Докато совалката достигаше удобна позиция за обстрел, не им бе оставало кой знае какво за правене, нищо, освен опасението, че в последния момент Ниагара ще извади още някой трик от ръкава си, за да хвърли в хаос внимателно обмислената стратегема на Тунгуска. В проведените симулации обаче, преследването бе протекло с педантична точност до последните мигове преди изстрелването на ракетите. Ниагара нямаше какво друго да предложи; не разполагаше с друга алтернатива, освен да продължава бягството си към атмосферата на 32 с надеждата, че ще пристигне пръв. Вероятно вече си даваше сметка, че мисията му е самоубийствена, че дори да успееше да достави Сребърен дъжд, така и нямаше да доживее да види резултата от убийствения му ефект.
Двата кораба вече бяха достатъчно близо, за да могат ракетите с ограничен обсег да поразят целта си. Совалката на Ниагара бе поела по принудителна парабола, която я беше доближила на около хиляда километра от повърхността на 32, а тази на „Двадесети“ изоставаше зад нея на по-малко от половината от това разстояние.
Проследиха как опашката на снаряда се заби надолу към покритото с облачета полукълбо над Тихия океан. Никой от инструментите на борда на совалката не можеше да им покаже разположението на ракетата, но машините на Касандра захранваха с постоянен поток от информация главата на Оже; безкрайно дърдорене на телеметрични данни, което от време на време я караше да притвори очи в знак на протест, след като успееха да надхвърлят способността й да ги обработва.
Флойд я погледна в очакване на последните новини.
— Приближава — каза тя. — Всичко изглежда наред.
Под тях Флойд вече успяваше да различи искрата на кораба, който преследваха на фона на океана. Продължаваха да ги разделят петстотин километра, ала — като се изключеше ракетата — дори така, совалката на Ниагара си оставаше единственото движещо се нещо по лицето на 32, изригващо бляскав, треперлив пламък, сякаш не спираше да извършва отбягващи маневри в опит да избегне онова, което биха захвърлили срещу него.
— Четиристотин километра — обяви Оже. — Ракетата все още се движи добре. Тунгуска може и да ги е произвел набързо, но се е постарал.
— Радвам се, че е на наша страна.
— Аз също. Флойд, може би сега не е най-подходящото време…
— Кога изобщо ще бъде?
— Каквото и да се случи оттук нататък, не съжалявам и за миг, че се срещнахме. Не съжалявам и че преживяхме това приключение заедно.
— Наистина ли?
— Нито сега, нито когато и да е. — Сетне отново се намръщи, докато машините доставяха нов бюлетин директно в мозъка й. — Двеста клика и приближаваме. Ниагара вече със сигурност знае, че нещо му диша във врата.
Флойд забеляза, че малката искра от двигателя на Ниагара стана още по-раздразнителна — подмяташе се вляво и вдясно, като перо по вятъра. Зачуди се какво ли натоварване означаваше това за останалите живи на борда на совалката. Може пък Ниагара и съучастниците му вече бяха мъртви, размазани по стените, пожертвали себе си, за да може товарът им да достигне благополучно до 32.
Или все още беше жив и болката беше неописуема.
Флойд знаеше кое от двете предпочита.
— Нещо се променя — каза Оже. — Албедото на кораба му…
Флойд също го виждаше: лекото проблясване в рамките на един миг се бе превърнало в петно от сребриста светлина.
Изглеждаше така, сякаш корабът на Ниагара е избухнал. Искаше му се да го повярва, да повярва, че ракетата по някакъв чудодеен начин беше преодоляла делящото ги разстояние. Ала острието на пламъка от двигателя не спираше да гори, остро и чисто като кама.
— Какво стана? Успяхме ли…
— Не. Току-що излющи огромна част от повърхността на корпуса си, като стара змийска кожа. Това означава само едно, Флойд: подготвя се да изхвърли спорите.
Корабът потрепери. Втората им и последна ракета беше на път.
— Първата ракета се приближава… шейсет клика… четиридесет… двайсет…