Червения рицар

Сестра Майрам отиде до вратата.

— Тя никога не би се предала — тихо рече монахинята. — Хората в двора говорят, че Амичия я е убила — добави тя.

Капитанът трепна и срещна погледа ѝ.

— Аз ще се погрижа.

Монахинята затвори вратата, а той стана от леглото, въпреки че леко му се виеше свят. Познаваше това чувство от дете — беше изцедил докрай херметическите си сили. Изпитваше празнота, но и удоволствие, сякаш бе тренирал добре мускулите си.

„Пруденция е мъртва.“

Не за пръв път умираха добри хора, за да спасят живота му.

Появи се Тоби, понесъл стария му черен жакет и черния му прилепнал панталон, както и хубавия златен колан. Момчето изглеждаше ужасено.

Отне му известно време да се обуе, докато се опитваше да успокои бясното биене на сърцето си и да не мисли за учителката си и за игуменката.

— Била е убита — рече Йеханес. — Някой е застрелял игуменката в гърба. — Той заговори по-тихо. — Гелфред рече, че стрелата е от вещича гибел.

При тази мисъл му се повдигна.

— Никой ли не е видял как е станало? — уморено попита той.

— Всички са гледали боя навън — отвърна Йеханес.

Капитанът въздъхна.

— Заварди всички порти и проходи. Под главния донжон има един, който води извън крепостта. Сега е препречен от каруците ни, но сложи двама стрелци на стълбата. От нашите. Съобщи ми, щом си готов.

— Какво разбирате под „заварди“? — попита Йеханес и замълча.

— Направи го така, сякаш превземаме крепостта — рече остро капитанът. — Сякаш сме в Гале. Доверявай се само на нашите хора и използвай сила, ако се наложи. Завардѝ всички изходи, Йеханес!

Старият рицар отдаде чест.

— Да, милорд.

Майкъл донесе чизмите му, закопча катарамите и привърза горната им част към кафтана му.

— Цялата броня, ръкавиците и бойния меч — рече рицарят.

Майкъл се подчини. Напредваха бавно, а понякога болката беше много силна, но това, че е с доспехи, щеше да бъде послание само по себе си. Ризницата и гамбезонът, който носеше под нея, му тежаха като оловна риза и власеница едновременно. Много рицари вярваха, че болката от доспехите е покаяние пред Бог.

„Тяхна си работа.“

Започнаха с набедреника, продължиха с наколенника и подколенника и приключиха със сабатоните, които бяха тъй здраво прикрепени към ботушите му, че прилепваха дори към внимателно оформените им заострени върхове. Майкъл привърза набедрената част към жакета с удивителна скорост, а Тоби му помагаше. Капитанът се изправи, раздвижи крака и с помощта на Жак оръженосецът нахлузи кирасата през главата му и я закопча.

— Няма да повярвате каква вдлъбнатина имаше — каза Майкъл.

— О, ще повярвам и още как — отвърна капитанът.

Оръженосецът изсумтя.

— Карлъс каза, че никога преди не му се е налагало да полага такива усилия, за да я оправи — рече той. — Сякаш стоманата била омагьосана.

След малко всеки грабна по една част от железния ръкав. Подлакътникът, налакътникът и подмишницата бяха едно цяло, прикрепени едни към други с плъзгащи се нитове — смайващо постижение на ковашкия занаят, изработено от позлатен бронз и закалена стомана. С помощта на ремъци и катарами ги прикрепиха към горната част на ръцете му, а после и към раменете. След това сложиха нараменника и облите плочки, които пазеха мишниците му и завършиха церемонията със златния колан и златните шпори на петите му. Накрая му подадоха ръкавиците, меча и палката, символ на ранга му.