Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
— Когато имам време — обещах кисело. Запитах се дали Бърич е изпитвал такъв ужас от мен, както аз от сина му. Нищо чудно. Но независимо колко се ужасявах, думите на Сенч бяха направили нещата неизбежни. Когато ме попита: „На кого да го дам?“, познах ужаса от това какво може да сполети Пъргав, ако попадне в чужди ръце. Не че исках още една отговорност, още повече точно сега. А защото не можех да понеса мисълта, че някой друг може да го поеме и да е жесток с него или да не му обръща внимание. Така се надуват всички мъже, след като станат родители. Човек става убеден, че никой друг не може да се справи по-добре от него.
С ужас си помислих, че отново трябва да взема секирата. Не исках. Но Сенч бе прав — бях най-добър със секира. Фините оръжия не ми подхождаха. Със съжаление си помислих за прекрасния меч, който ми бе дал Шутът. Мисълта за меча ми напомни за него, както и за екстравагантния ми гардероб, когато напуснах службата си при лорд Златен. Не ми беше приятно да се преструвам на негов слуга, но сега открих, че тази роля ми липсва. Тя поне ми даваше възможност да прекарвам повече време с него. Последният ни разговор бе запълнил донякъде пропастта помежду ни, но същевременно ни бе отдалечил още повече. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че Шутът беше само един аспект на човека, когото смятах, че познавам. Исках да възстановя приятелството си с Шута, но как можех да го направя, след като знаех, че той е само едно от многото лица? Все едно, помислих си кисело, да си приятел с куклата и да се опитваш да игнорираш кукловода, който я кара да говори и танцува.
По-късно същата вечер застанах пред вратата на покоите му и почуках. Отвътре се процеждаше слаба светлина, но се наложи да чакам дълго в коридора, преди да чуя раздразнения му отговор.
— Кой е?
— Том Беджърлок, лорд Златен. Може ли да вляза?
След кратко мълчание чух резето да се вдига. Едва познах стаята. Някогашната сдържана елегантност се бе превърнала в пищен разкош. Дебели килими се застъпваха по пода. Свещниците на масата бяха златни, а ароматът на свещите изглеждаше толкова скъп, сякаш лорд Златен изгаряше монети. Мъжът пред мен беше облечен в копринена роба и накичен със скъпоценности. Дори украсата по стените беше друга. Простите ловни сцени, които често можеха да се видят по гоблените в Бъкип, бяха смесени с изящни изображения на джамайлийски градини и храмове.
— Няма ли да влезеш и да затвориш вратата, или предпочиташ да стоиш така зяпнал? — сърдито рече той. — Късна нощ е, Том Беджърлок. Едва ли е подходящо време за случайни посетители.
Влязох и затворих вратата.
— Знам. Извинявам се, но когато идвах в по-разумни часове, все те нямаше.
— Да не си забравил нещо, когато ме напусна и се изнесе от стаята си?
— Не. — Въздъхнах и реших, че няма да му позволя да ме натика отново в онази роля. — Липсваше ми. И съжалявам, страшно много съжалявам за глупавия спор, който започнах при посещението на Йек. Стана точно така, както ми каза. Обречен съм да си го спомням всеки ден. И всеки ден ми се иска да не бях произнасял онези думи.
Отидох до камината и се тръшнах на един стол пред угасващия огън. На малката масичка имаше бутилка бренди и чаша с една-две капки на дъното.
— Нямам представа за какво говориш. Между другото, тъкмо смятах да си лягам. Така че по какъв въпрос идваш, Том Беджърлок?
— Сърди ми се, щом искаш. Сигурно го заслужавам. Дръж се както искаш с мен. Но спри този маскарад и бъди себе си. Само това искам.
За момент той ме изгледа с надменно неодобрение. След това седна в другия стол. Наля си още бренди, без да ми предложи. По аромата разбрах, че е кайсиево, като онова, което бяхме пили в къщата ми преди по-малко от година. Отпи глътка.
— Да бъда себе си — повтори. — И кой всъщност е това?
Остави чашата и скръсти ръце на гърдите си.
— Не зная. Иска ми се да си си Шутът — казах тихо. — Но май вече не можем да се върнем към тази преструвка. Все пак бих го направил, ако можехме. Наистина.
Извърнах поглед. Сритах края на една цепеница и събудих нови пламъци и порой искри.
— Когато мисля за теб, вече дори не знам как да те наричам. Не си лорд Златен. Никога не си бил. Но в същото време не си и Шутът.
Стиснах зъби, когато думите дойдоха сами — неканени, но очевидни. Защо понякога е толкова трудно да се казва истината?
За един мъчителен момент се боях, че ще изтълкува думите ми погрешно. После осъзнах, че ще разбере точно каквото имам предвид. Години наред ми беше показвал с мълчанието си, че разбира чувствата ми. Преди да се разделим, трябваше по някакъв начин да запълня пукнатината помежду ни. Думите бяха единственото ми средство. Носеха ехото на стара магия, на властта, която придобива някой, когато разбере нечие истинско име. Бях решен. И въпреки това думите ми излязоха непохватно.