Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Варитаите ще дойдат ли? — попита Френтис Плетача, докато седяха заедно в онова, което той предполагаше, че е старата зала на градския съвет: правоъгълно помещение с шест реда стъпаловидно разположени мраморни пейки около голяма равна площ. Покривът беше изчезнал, но крепилите го масивни колони си стояха, макар че се издигаха може би на половината от предишната си височина. Подът беше покрит с гигантска мозайка, с плочки избелели от слънцето и натрошени на много места, но все още достатъчно цялостна, за да предаде усещането за изкусно майсторство, величие, съсипано от яростта на войната.
— Те вече си имат ново име — каза Плетача. — Политаи, което на стар волариански означава „неоковани“. И да, ще дойдат, тъй като във Волар има още много техни братя за освобождаване. Все пак ще ги помоля да оставят тук достатъчно от своите, за да пазят тези хора.
— Получих уверенията на Каравек, че никой няма да ги закача, стига да не влизат в Нова Кетия.
Плетача кимна и очите му зашариха по руините.
— Знаеш ли, че хората в този град са избирали краля си? Всеки, който притежавал къща или добитък, получавал по едно черно камъче на всеки четири години. Слагали по една ваза пред кандидатите, които стояли ето там — той посочи към предната част на залата — и всеки пъхал ръка подред във вазите, като държал юмрука си стиснат, когато я вадел, така че никой да не знае в коя ваза е пуснал камъчето.
— Ами ако пуснеш две камъчета? — попита Френтис.
— Това било голямо светотатство, което се наказвало със смърт, защото церемонията била както обичай, така и ритуал, определен от боговете. Разбира се, всичко това било разбито и загубено, когато дошли воларианците, но кралица Лирна го намираше за интересно. От историческа гледна точка.
— Ти наистина ли пазиш спомените ѝ?
Плетача се засмя тихичко и поклати глава.
— Знанието ѝ, проникновението ѝ, би могъл да кажеш. Те не винаги са същото като паметта. — Той погледна Френтис и веселието му се стопи. — Пак си сънувал.
— Беше нещо повече от сън. Говорихме. Тя иска да те заведа на арената във Волар. С каква цел, не мога да си представя. Но се съмнявам, че ти мисли доброто.
— А ако не го направиш?
— Тя държи лейди Рева, кара я да се бие на арената. Сигурен съм, че я чака нещо още по-лошо, ако не отидем.
— Привързан ли си към нея?
— Почти не я познавам. Но брат ми гледа на нея като на своя сестра, което я прави и моя сестра. Не ми се иска да му кажа, че съм пренебрегнал шанса да я спася. Но не мога да ти заповядам да направиш това, нито пък искам.
Известно време Плетача не каза нищо. Лицето му постепенно помрачняваше и накрая стана толкова тревожно, че сякаш цялата му младост изчезна.
— Когато бях малък — каза той, — не разбирах природата на дарбата си. Ако видех ранено създание, птица със счупено крило или куцукащо куче, ми се струваше толкова чудесно и просто да ги излекувам с докосване. Но в течение на дълго време всичко, което изцерявах, се превръщаше в сянка на предишното си аз, черупка с празни очи, която се влачеше мудно през живота и често бе избягвана от себеподобните си. Не знаех защо, докато не започнах да разбирам, че дарбата ми не само дава, тя и взема. Онези, които изцерявах, се отваряха към мен при докосването и всичко, което имаха, се разкриваше, така че да мога да го взема. Спомените им, състраданието им, злобата им… И дарбите им. Макар че се опитвам да го спра, нещо винаги се връща и носи със себе си изкушението да вземам още, да взема всичко.
— За първи път срещнах брат ти преди години, когато умът ми беше… не толкова бистър като сега. Удаде ми се случай да го излекувам, тъй като Снежинка е трудна за възпиране. — Плетача сведе поглед към ръцете си и разпери сръчните си пръсти. — Дарбата му беше велика, братко, а изкушението — по-силно отвсякога. Затова взех само мъничко. Ако бях взел всичко… — Плетача поклати глава и върху лицето му се смесиха срам и страх. — Песента е слаба — продължи той, — но вслушам ли се достатъчно упорито, мога да я чуя и тя ме води, казва ми къде трябва да ида. Тя ме накара да го последвам до Алтор, отведе ме при кралицата, когато тя се нуждаеше от изцеление, и до кораба, който ме пренесе до тази земя. А сега, братко, тя ми казва да ида във Волар и мелодията ѝ хич не е слаба.