Изумруда на Базилиска
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Хрониките на Ралмия #3
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Изумруда на Базилиска». Краткое содержание книги:
Тази елфа наистина не бе лоша, помисли си Вайлъс. Може би щеше да се позабавлява с нея. Да видим дали щеше да е толкова надменна когато графът я запознае със своите представи за удоволствие.
Остави последния гоблин жив, за да го попита:
— Къде е най-близкият оркски град, гадинко?
Получил удовлетворителен отговор, черния елф заби нокти в тялото на съществото, извади сърцето му, пусна го на земята и избърса ръка в носната кърпа, която винаги носеше под плаща си. Леко по-бодър се отправи към уреченото място, което стигна след часове тягостно ходене в неприятните подземия на Планината.
Видяното го отврати. Орките бяха построили грамадна кочина, от която се подаваха гротескните им, топчести домове с кръгли прозорци и надничащи подплашени лица. В центъра на града им се издигаше огромен храм на Прокълнатия, оформен като митичната му фигура: куполът бе плащът, а нагоре се издигаше главата и под каменната качулка горяха две запалени факли, между които се намираше олтар, вероятно за жертвоприношения.
От храма излезе престарял орк, подпираш се на чепат бастун и наметнат с мръсно черно наметало. Усмивката му бе злобна и надменна.
— Добре дошъл, гостенино — рече оркът. — Нашият град отдавна не е имал среща с някой от вашия народ. Аз съм Аркаджак, върховния жрец на Прокълнатия в този град.
— Аз съм граф Вайлъс и съм пратеник на самия лорд Асмоел. Имам нужда от вашата помощ.
Оркът кимна угоднически и покани Вайлъс в храма, където го настани в малка стая, вероятно личната му килия. В нея имаше маса, на която се намираше чиния със зловещо ястие, в което плуваше ръка, вероятно на джудже.
— Искаш ли? — попита оркът, смеейки се злобно.
— Не мисля — Вайлъс потръпна от погнуса. Осакатяването за него бе приятна занимавка, но поглъщането на труда му бе нещо, което му се стори наистина отвратително.
— Жалко. Сега кажи какво те води насам, графе.
Вайлъс разказа накратко историята, като спести подробностите за провала си и същността на конфликта, наблягайки повече на това, че има хора, които трябва да бъдат убити.
— Опасни ще да са, щом не си ги нападнал сам — замислено потри брадата си Аркаджак, — но ще измислим нещо, в крайна сметка ние много уважаваме лорд Асмоел, един от най-верните слуги на Прокълнатия.
Граф Вайлъс се наведе към оркския жрец, излагайки се на зловонния му дъх и прошепна:
— Лорд Асмоел не е слуга на никого, орко. Още по-малко на отдавна умрял магьосник, чийто култ собственоръчно възстанови.
Усмивката на Аркаджак не помръкна:
— Така мислите вие, черните елфи, но вие сте като деца. Ние, орките, помним. Прокълнатия наблюдава и направлява всичко, той е вечен. Но… — усмивката дори се разшири — да не губим време в спорове за религия. Кажи ми какво знаеш за хората, които трябва да умрат. Нещо особено за тях, което да ни помогне?
Граф Вайлъс се замисли. Не можеше да се досети за конкретна слабост, освен че момчетата са неопитни.
— Хмм… Неопитни, млади, хммм… как се разбират с другите? — Аркаджак даваше вид на крайно любопитен.
Черният елф изреждаше наум спътниците на Джефри и Чарли. Като стигна до един от тях внезапно щракна с пръсти и очите му злобно проблеснаха.
Той сподели плана си с орка, който кимна одобрително и изръмжа.
— Добър план, граф Вайлъс. Младостта наистина върви рамо до рамо с глупостта.
Глава XII
Нападения
Слънцето се подаде иззад два върха, а яркостта му събуди Джефри. Младежът отвори очи и забеляза Чарли сладко да си доспива. Дракол и Макрейд обсъждаха нещо край разпаления огън, докато Рудолф печеше набрани по-рано диви ябълки.
Скоро групата си направи приятна закуска, преди да се отправи отново на път. Времето се бе затоплило, но пътеката си оставаше трудна и затова всички сладки разговори, започнали на сутринта, постепенно секнаха и вървящите се съсредоточиха върху това да внимават къде стъпват. Земята бе хлъзгава и ако не бяха предпазливи, можеха да паднат в някоя от докарващите световъртеж стръмни пропасти.
Беше към обед, когато дочуха звуци пред себе си. Те долитаха иззад рязък завой, който оставяше пред погледа на спътниците само масивна скала. Странна какофония, не много силна, но никак не тиха, напомняща мяукане. Дракол даде знак с ръка да спрат.
— Внимателно!
Шестимата забавиха ход и застанаха в бойна готовност. Джефри и Чарли докоснаха дръжките на мечовете си, Сианна полека изтегли стрела от лъка си, а Макрейд и Рудолф се напрегнаха като пантери, готови за скок.