Тъмен завет [bg]

Ще е по-лесно. Идеята превзе ума ми неканена. Един потенциален враг по-малко. Едно съмнение по-малко.

Ала и един съюзник срещу похитителите ни по-малко.

Въздъхнах тежко. Кого заблуждавах — в никакъв случай не бих оставила когото и да било от двамата в ръцете на тези хора. Нямаше да мога да си го простя. Щом съществуваше дори минимална възможност да са просто невинни, косвени жертви, щях да споделя с тях шансовете си за бягство.

— Къде сме, по дяволите? — попита с леко завалени думи Приянка.

Тя се надигна на лакът и гъстата ѝ, вълниста черна коса се разсипа през едното ѝ рамо. Накрая се изправи на крака. Упойката очевидно още я държеше; погледът ѝ бе мътен, сякаш мозъкът ѝ беше попаднал в непроницаема мъгла. Трябваше да се възползвам от тази възможност.

В друг момент, в един съвсем различен свят щеше да ме загризе съвестта, че изобщо опитвам, но сега положението беше на живот и смърт. А възнамерявах на всяка цена да се измъкна жива от този камион.

— Повече ме интересува кой ни отвлече — отвърнах с равен тон. — Ти разпозна ли някого от тях?

— Защо питаш мен? — Тя вдигна вързаните си ръце, за да докосне едната си скула, където се появяваше прясна синина с размер на пръст. — Нямаш ли каталог със злодеи, който да прегледаме? Кои са идиотите, дето постоянно крещят и развяват лозунги по пътищата и по речите ти?

— „Стража на свободата“ ли? — предположих.

— Ако те бяха онези, които вярваха, че хората с пси-способности трябва да се обедините в самопожертвователна армия, то да, „Стража на свободата“.

По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.

— Да се „обедините“? — Не знам как успях да го изрека. Как успях да се усмихна, докато вцепеняващите пръсти на паниката галеха лицето ми. — Колко силно те е ударил онзи?

Приянка се умълча за момент, след което сложи ръка на лицето си.

— Ох, да. В главата ми е същинска каша… Аз съм… — Тя вдиша през нос, свеждайки очи към Роман. — Аз съм… аз съм от онези… дете чудо.

— Моля?

— Ами… от Зелените. Или както там е решило да ни нарича правителството — поясни тя.

Нещо ми намирисваше. Изобщо бяха ли пси? Не ги бях виждала да използват уменията си — изглеждаха млади, но същото важеше и за доста възрастни хора, незасегнати от ОМИН.

Направи нещо — помислих си, долавяйки натиска на белезниците. — Не им позволявай да се освободят преди теб.

Приведох се напред, опрях длани в гумирания под и запълзях към мъртвеца. Приянка ме наблюдаваше с почти задушаващ поглед. Притаих дъх, сдържайки се с усилие да не го посрещна.

Ключове — потребни ми бяха ключовете за белезниците. Опипах обгорените гърди на мъжа за останки от джоб. Едва не повърнах от вонята на изгоряла коса и кожа. Коланът за инструменти около кръста му беше в по-добро състояние, но повечето отделения бяха празни, а в другите имаше скътани цигари.