Конан Разрушителя [bg]

— Стигиец — промърмори Акиро, когато той свърши. — Казано е, че няма човек без искрица добро в него, но никога не съм виждал стигиец, на когото мога да разчитам достатъчно дълго, за да му се доверя два пъти.

— Той трябва да е могъщ магьосник — каза Конан. — Несъмнено прекалено силен за теб.

Акиро тихо се изсмя.

— Не прави такива опити с мен, младо. Много съм стар, за да бъда хванат така лесно. Аз трябва да се справя с тези проклети магьосници.

— Не бих казал, че твоята компания е ненавременна, Акиро.

— Много са ми годините за езда навътре в планините, кимериецо. Ела, хайде да се върнем при огъня. Нощите тук са студени, а при огъня е топло. — Като потриваше ръце, сивокосият магьосник се насочи към огъня, без да чака Конан.

— Най-после Бомба̀та ще замълчи — промърмори Конан.

— Той се страхуваше, че Малак или ти ще попречите на някоя част от предсказанието на Скилос.

Акиро замръзна на мястото си с крак, вдигнат във въздуха. Той бавно се обърна към едрия младеж.

— Скилос?

— Да, скрижалите на Скилос. В тях е казано какво ще намерим след това дирене и какво трябва да се направи, за да завърши всичко с успех. Така поне твърди Тарамис. Ти знаеш ли нещо за този Скилос?

— Магьосник, умрял преди много столетия — отговори разсеяно Акиро. — Написал много томове с магьоснически знания. Сега тези писания се срещат толкова рядко, колкото и девиците в Шадизар. — Той изопна глава напред, гледайки съсредоточено през тъмнината към Конан. — Нима Тарамис ги притежава? Скрижалите на Скилос?

— Тя цитира текстове от тях така уверено, сякаш ги притежава. Сигурно ги притежава. Къде отиваме?

Акиро изчезна към колибата си с бързина, която опровергаваше неговите оплаквания за старческа немощ.

— Ти каза, че времето, с което разполагаме, е малко — подхвърли той през рамо. — Значи трябва да потеглим за планината преди да се зазори, а аз имам нужда от сън.

Усмихвайки се, Конан тръгна подир него. „Най-добрата примка — помисли той — е тази, която неволно си поставил“.

Когато кимериецът отиде при огъня, Джина седеше и гледаше замечтано пламъците. Бомба̀та, все още зает с точенето на сабята, хвърли раздразнен поглед към Малак, който спеше край огъня, завит с одеяло и от отворената му уста излизаха такива мощни хъркания, сякаш раздираше корабно платно. Не само воинът с белязаното лице се дразнеше от натрапчивия звук. От колибата се чу гневно мърморене, от което се разбраха само думите: — „… нужен ми е сън“, „… старите ми кости“ и „… като вол с подут корем“.

Изведнъж на вратата на колибата се показа намръщеното лице на Акиро с очи, вперени в Малак, и тръпнещи устни. Хърканията на Малак престанаха, сякаш беше умрял. Стъписан, дребният човек се изправи и го погледна страхливо. Акиро вече не се виждаше. Колебливо, с ръка поставена на гърлото, Малак отново се изтегна. Той бързо заспа и започна да диша дълбоко, но звукът от дишането му сега беше толкова тих, че почти не се чуваше от пращенето на огъня. Малко по-късно от колибата започна да се чува друго също толкова юнашко хъркане.