Ширината на света [bg]

— Какво се е случило?

— Милейди, храната ви ще изстине — рече умолително той.

Погледнах надолу към подноса и след кратка борба стомахът надделя над мозъка ми.

— Добре, но след закуска ще ми кажеш, нали?

— Само трябва да произнесете името ми — отвърна малко мрачно той и излезе.

Щом останах сама, се нахвърлих блажено върху съдържанието на блюдата и четвърт час по-късно върху тях не бе останала нито троха. Отместих масичката встрани и се зачудих какво да предприема по-нататък.

Станах и отворих вратата, намираща се непосредствено до леглото ми. Зад нея имаше баня, същата като онези в дома на Моригон в Горчилище.

Измих се и надянах чисти дрехи, а сетне излязох в коридора и отидох до съседната спалня.

— Делф? — почуках. — Удобно ли е да вляза?

Той отвори и застана пред мен, напълно преоблечен в една от премените, които бяхме задигнали от „Свети Некро“. Риза със снежнобяла якичка, жилетка, сако и панталон от туид, а също чифт лъснати кожени обувки. Беше измил и сресал косата си, която бе дълга, вълниста и ухаеше възхитително.

— Хапна ли вече? — попитах, леко замаяна от вида и аромата му.

Зад гърба му забелязвах двуетажна масичка на колелца, до която бе прибягнал Пилсбъри, за да му донесе „пълната закуска“.

— Да — потупа се по корема той. — Онази госпожа Джоли явно си разбира от занаята.

— Защо не се отбиеш до моята стая? Пилсбъри ще дойде след малко да разкаже за нещо, което искам и ти да чуеш.

— Добре. Ами Петра?

— По-добре да я оставим да си почине. Доста й се насъбра снощи.

Делф се поколеба, но без възражения ме последва обратно по коридора.

Щом влязохме, аз произнесох „Пилсбъри“ и икономът се появи моментално, сякаш под въздействие на заклинанието Пас-пусе.

— Милейди? Готова ли сте вече?

— Да, Пилсбъри, и всичко беше просто невероятно. А сега Делф и аз бихме искали да чуем разказа ти за Ума Кадъм.

Делф ми хвърли кос поглед, но не каза нищо. Не знаех дали си спомня името на Ума от паметната плоча в гробището Улвъркот.

— Разбира се, щом желаете. — Доспехите пристъпиха неохотно напред, влачейки нозе. — Откъде да започна, откъде да започна…

— Защо не от началото? — пробвах да го улесня.

— Да, да, добра идея. — Икономът прочисти гърло, докато ние се настанявахме в две удобни кресла, за да слушаме.

— Бастион Кадъм бе нашият водач, а той и жена му Виктория имаха едно-единствено дете, Ума. Тя означаваше всичко за тях.

— Значи още по-тъжно, че е умряла толкова млада — вметнах.

— Наистина — потвърди Пилсбъри, забил взор в земята. — Изключително тъжно. Както и да е, Ума бе прекрасна девойка. И по външност, и по душа. С порастването й, естествено, започнаха всякакви обсъждания и предположения за кого ще се омъжи един ден.

— Сигурна съм, че не са липсвали кандидати, склонни да я вземат за съпруга.

— Ни най-малко. Но не забравяйте, че това бе в самото навечерие на войната с Маладоните. Вече назряваха събитията, които щяха да доведат до ужасния сблъсък. Техният лидер, проклетият Некро…