Смъртоносни машини [bg]

— Кажи ми, Том — поде авиаторката, докато задаваше нов курс на дирижабъла, — накъде пътува Лондон?

Въпросът беше неочакван.

— Не знам! — отвърна момчето.

— Е, все ще си подочул нещичко! — засмя се госпожица Фанг. — Градът ти е напуснал скривалището си на запад, върнал се е на сухоземния мост и сега фучи из Ловния район „като прилеп от Хъл“, както гласи поговорката. Трябва да си чул някой слух. Не си ли?

Издължените ѝ очи стрелнаха Том, който облиза нервно устни и се зачуди какво да отговори. Никога не беше обръщал внимание на глупавите брътвежи, които занимаваха останалите чираци, относно посоката, в която е поел Лондон — и наистина нямаше представа накъде пътува градът му. Но дори да знаеше, щеше да бъде грешка да сподели тази информация с някаква мистериозна авиаторка от Ориента. Какво щеше да направи, ако госпожица Фанг полети към някой по-голям град и срещу определено заплащане му каже къде да устрои засада на Лондон? В същото време, ако не ѝ кажеше нещо, можеше да го изрита от дирижабъла си — вероятно без дори да си направи труда да го приземи преди това!

— Плячка! — избълва Том. — Гилдията на навигаторите спомена, че има много, много плячка в централната част на Ловния район.

Червената усмивка стана още по-широка.

— Наистина?

— Чух го от устата на главния навигатор — отвърна още по-дръзко момчето.

Госпожица Фанг кимна. Направо сияеше. Дръпна един месингов лост. Газовите клапани избоботиха в балона и ушите на Том изпукаха, когато „Джени Ханивър“ започна да се спуска в един гъст бял облак.

— Нека ти покажа центъра на Ловния район — усмихна се тя и погледна картите, които бяха закачени за олтара ѝ.

Спускаха се надолу и надолу, докато облакът не започна да изтънява. Том видя огромните Безлюдни територии да се разпростират под него като намачкан лист сиво-кафява хартия, прорязана от дълги сини форми, които представляваха наводнените следи от безброй градчета. За първи път, откакто дирижабълът отлетя от Стейнс, той изпита страх, но госпожица Фанг измърмори:

— Няма от какво да се страхуваш, Том.

Успокои се и се загледа в невероятния пейзаж. Далеч на север лежаха Ледената пустош и мрачните конуси на огнената планина Танхойзер. Потърси Лондон и в крайна сметка като че ли го видя — той представляваше малко сиво петънце, което вдигаше облак прах след себе си. Беше много по-далеч, отколкото се надяваше. Имаше и други градове и градчета, които пъплеха насам-натам по равнината или се спотайваха в сенките на полуизядени планински вериги — но не чак толкова многобройни, колкото беше очаквал. На югоизток нямаше никакви селища, само мръсна мъгла над блатиста местност, отвъд която проблясваше вода.