Ленинград. Живот под обсада
- Автор: Яров Сергей Викторович
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190105992
- Переводчик: Владимир Игнатовски
- Жанр: Военная история
Электронная книга - «Ленинград. Живот под обсада». Краткое содержание книги:
В края на декември 1941 г. имало огромни опашки, когато продавали масло. Така продължило и по-късно, като за него наставала страшна блъсканица, даже имало ранени. Сътрудничката във Всесъюзния институт по растениевъдство Зоя Янушевич пише за зимата 1941–1942 г: „Продукти има само в някои магазини, повечето са празни.“ Същото казва и учителят Алексей Винокуров в дневника си на 20 януари 1942 г.: „Не мога да разбера защо всеки ден отварят магазините за хранителни стоки. Продавачите просто няма какво да правят.“4
Успели да намалят опашките едва през февруари 1942 г., когато снабдяването в града видимо се подобрило. Осезаеми резултати, макар и не веднага, дали интензивната работа на трасето по Ладожкото езеро и евакуирането на хиляди през януари–февруари 1942 г. На западния бряг на езерото и близо до града построили доста складове, което позволило да се организира почти без прекъсвания снабдяване на хората в блокадния град със стоки от „дажбите“. В дневника си на 27 февруари 1942 г. Василий Чекризов пише: „Премахнаха опашките пред магазините. Съобщават, че ще раздават нещо, и на другия ден го дават. На третия ден го получаваш въобще без опашка!“5 Интересно е, че опашките пред хлебарниците на 1 март 1942 г. били предизвикани не защото нямало хляб: хората очаквали, че в началото на месеца ще повишат дажбите, и затова дотогава не го купували.
Много дълги опашки се образували след като по радиото съобщавали, че ще раздават продукти допълнително, мислели, че няма да стигнат за всички. Когато в началото на февруари 1942 г. разрешили да се раздаде захар и масло, които не били получени с купоните за януари, настъпило необичайно оживление. „В магазините от ранна утрин е стълпотворение, навсякъде опашки, защото всички са гладни и не искат да чакат да има по-малко хора, а мнозина се страхуват, че няма да получат нищо, защото може да приключи валидността на купоните за януари.“6
Магазините за хляб обикновено отваряли в 6 ч. сутринта – ако в тях нямало нищо, можело да отворят и в 8 ч. Всички трябвало да затворят в 9 ч. вечерта, преди „вечерния час“, но ако доставките на хляб не били редовни, можело да обслужват клиентите и през нощта. В магазините често било тъмно заради затъмнението, електрически крушки нямало, пестели газта, предпочитали да използват газеничета, запалени трески и свещи, а тях ги гасели, когато вътре нямало нищо. „Управителят на магазина веднъж каза, че който донесе нещо за осветление, ще получи хляб без ред“ – записва в дневника си на 30 януари 1942 г. Иван Жилински; и жена му трябвало да занесе „подкупа“.7 По принцип не отоплявали помещенията и дори опашката да успее да влезе вътре, това не спасявало от студа. И все пак било по-добре да си в магазина, отколкото да чакаш няколко часа на студа отвън. Четем в дневника на ученичката Елена Мухина: „Така ми замръзнаха краката, че по пътя вкъщи ревях.“ Михаил Пелевин чул и видял: „Гладните хора с премръзнали крака пристъпваха от крак на крак и обувките им тихо тракаха, а цялата опашка се олюляваше.“8
Опашките се редели пред магазините много преди да отворят въпреки вечерния час и извънредното положение. През ноември–декември 1941 г. често се редели още през нощта. Опашките станали много големи в края на декември 1941 г., когато чакали раздаване „за Нова година“. Жителка на обсадения град стояла „на 25-и цялата нощ от 10 ч. вечерта и целия ден на 26 декември и вечерта си тръгнала без нищо и в сълзи“. Трябва да кажем, че тогава студът стигал до минус 22–24 градуса. Друг от хората в блокадата, Хари Езоп, стоял пред магазин за вино от 8 ч. сутринта до 6 ч. вечерта.9
През зимата на 1941–1942 г. се редели на опашки от 4–5 ч. сутринта, а Зоя Янушевич забелязала, че „до 5 ч. хората се крият по входовете“10, вероятно защото се страхували да не ги арестува милицията. Но през „смъртоносното време“ патрулите не гледали много строго на нощните и сутрешните опашки, най-малкото защото в тях се редели хиляди хора. Възможно е властите да си затваряли очите за нарушенията на реда, защото се страхували от гладни бунтове и от погроми, които можело да избухнат, ако без притеснение хлопнели вратите на магазина пред чакалите с часове. Не е случайно, че в края на януари 1941 г. – по време на кризата с хляба – „край затворените хлебарници минавал с автомобил човек, който твърдял, че се казва Мартинов, член на градския съвет, и отварял магазините, като вдъхвал надежда на хората“11.