Анн от „Ингълсайд“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от „Ингълсайд“». Краткое содержание книги:
— Каквото и да ми кажете за нея, всичко бих повярвала, мис Бейкър.
— Тя не хапна нито залък на вечеря, защото пак някой я беше засегнал, но се намъкна в килера, преди да се качи в стаята си, и изяде сухата храна, която бях приготвила за обяд на доктора на следващия ден… До трохичка, мис Дю. Дано не ме помислите за езичница, мис Дю, но така и не мога да разбера защо Господ Бог продължава да търпи някои хора.
— Не бива да губите чувството си за хумор, мис Бейкър — твърдо отвърна Ребека Дю.
— Съжалявам, че ви отегчих с всички тези приказки, мис Дю, но на мен наистина камък ми падна от сърцето. Не бих могла да споделя това с госпожата, а напоследък имах чувството, че ще се пръсна, ако не намеря отдушник час по-скоро.
— Това чувство ми е твърде познато, мис Бейкър.
— А сега, мисис Дю — продължи Сюзън, изправяйки се чевръсто, — какво ще кажете за чаша чай преди лягане? И по едно студено пилешко бутче, а?
— Никога не отказвам — отвърна Ребека Дю, отдръпвайки добре затоплените си крака от фурната, — защото не бива да забравяме, че сред хубавите неща в живота добрата храна е най-приятното, стига да се спазва мярката.
12
Гилбърт най-сетне изкара две седмици на лов за бекасини в Нова Скотия, но дори Анн не успя да го убеди да остане цял месец. В края на ноември отново си беше в „Ингълсайд“. Мрачните хълмове с още по-мрачните смърчове по тях представляваха потискаща гледка в рано спускащия се вечерен мрак, затова пък „Ингълсайд“ грееше, облян в уютната светлина на огъня и лампите, от вътрешността му извираше весел смях, заглушаващ жалостивия вой на вятъра, дошъл откъм Атлантика.
— Защо на вятъра му е толкова тъжно, мамо? — попита една вечер Уолтър.
— Той пъшка, защото във въздуха има твърде много влага — изсумтя леля Мери Мария. — Ето, и моят гръб ще ме умори без време, толкова ме боли.
Но понякога дори вятърът свиреше весело покрай сребристосивите стволове на кленовата гора. Имаше даже дни, в които изобщо не духаше и над света грееше мекото слънце на циганското лято, оголелите дървета хвърляха тъмни сенки по поляните, а по залез всичко замираше в безмълвие.
— Погледнете онази бяла звезда над тополата в ъгъла на двора — възкликна Анн. — Всеки път, когато видя нещо такова, се радвам просто защото съм жива.
— Странни работи приказваш, Ани — отвърна леля Мери Мария. — Звездите над остров Принц Едуард са като всички други звезди.
(„Звездите, моля ви се! — мислеше си гневно тя. — Те могат да се видят интересни само на човек, който изобщо не е виждал звезди преди това. Мигар Ани не знае какви огромни липси има в кухнята всеки божи ден. И не си ли дава сметка колко широкопръсто Сюзън Бейкър пилее яйцата и че използва свинска мас дори там, където и мазнината от пърженото месо би свършила същата работа. Май изобщо не я е грижа за собственото й домакинство? Горкият Гилбърт! Не е чудно, че се съсипва от работа!“)
Ноември си отиде, а в една декемврийска утрин всичко осъмна наметнато с вълшебния бял плащ на снега и децата се втурнаха с радостни викове на закуска.
— Мамо, мамо, скоро ще дойде Дядо Коледа.
— Не ми казвайте, че все още вярвате в Дядо Коледа — обади се леля Мери Мария.
За щастие Джем не обърна никакво внимание на думите й. Двамата с Уолтър копнееха час по-скоро да изскочат навън, където зимата предлагаше безброй прелестни изненади. Гледката на прорязания със стъпки и следи девствен сняг обаче винаги натъжаваше Анн; за съжаление това не можеше да се избегне, но пък съществуваше още толкова много красота — здрачаването, когато западното небе лумваше в алени пламъци над побелелите покриви, долчинки и виолетовите хълмове в далечината, а Анн седеше в дневната пред пукащия в огнището кленов пън. Игривите езици на огъня в камината винаги й се струваха прекрасни — те танцуваха с толкова невероятни извивки и подскоци. Под променливата им светлина ъглите на стаята ту изчезваха, ту изплуваха отново от мрака, а по стените се образуваха причудливи картини. През прозореца играта на огъня се отразяваше и върху заметнатата с бяла пелена поляна край къщата… А леля Мери Мария седеше изопната като струна на стола. Сигурно никога не си позволяваше да се отпусне…